1. Раждането на една книга

Книгата „ПЕНКОВИ - СВЕТЛОПИСЦИТЕ“ е петата от поредицата "Архив Гипсън" посветена на  основоположниците на българската фотография през XIX-XX век. Един от тях е Георги Ив. Пенков (1864-1913), който предава умението да фотографира и на сина си - известния художник Иван Пенков.

Книгата се роди  по-бавно от предишните, защото в нея решихме по право  обект на вниманието да бъде значимото творчество на художника, а не на любителя фотограф Иван Пенков.

Ето защо в тази книга  доминира богато илюстрираната и увлекателна студия за творчеството на именития художник написана от изкуствоведа Краси Илиев. Тя е последвана от албум с много цветни репродукции на картини, мозайки и стъклописи, сътворени от Иван Пенков.

Това е основното в книгата. В нея Красимир Илиев  проследява  задълбочено и хронологично израстването на Иван Пенков като художник. Успоредно с това авторът на студията неусетно изгражда и представата ни за личността на този всестранно надарен човек - бохем с широко сърце, страдащ, мислещ, съчувстващ - оптимист доведен до тъжни констатации и отчаяния..., които намират своето отражение в неговия дневник и творби.

Всичко започна през 2008 година, когато ме потърси Боян - първоровният син на художника Иван Пенков, с молба да заснема голямо количество творби на баща му. Идеята на Боян, както и на по-малкия му брат Георги, по-известен с името Джони Пенков, бе да се направи голяма книга, в която да бъдат включени максимален брой произведения на именития им баща.

Издирването на картините и събирането им на едно място, макар и за кратко време, е станало възможно, защото Боян беше намерил прилежно поддържан списък, съставен систематично през годините от баща му с имената на хората, на които проф. Иван Пенков е подарявал или продавал свои картини. Впоследствие се оказа, че липсва нещо много важно - заглавията на произведенията. Подробното описание на тези картини, което проф. Боян Пенков правеше по време на заснемането, за жалост, не е било намерено след кончината му.

Едва през 2019 година заедно с Джони Пенков, Красимир Илиев и моя милост се върнахме към тази идея, като решихме към албума за творчеството на Иван Пенков да прибавим фотографиите, направени от Пенкови - дядо, баща и внуци.

Ето така се появи и последната част на книгата.

Тя е на трето място в това издание. В нея  се представят фотографиите на бащата на художника – Георги Пенков (1864-1913), който е бил блестящ професионален фотограф, книгоиздател и общественик от Казанлък, както и на сина му Иван Пенков (1897-1957), който до края на дните си фотографира много интелигентно, без амбиции и претенции за професионализъм. Той просто е фотографирал за удоволствие.

Може би поради напредналата ми възраст, в която всичко ми се струва, че се е случило вчера, очаквах, че широката публика би трябвало да помни и веднага да реагира на името Пенкови.

Не си давах сметка, че от смъртта на Иван Пенков са изминали 65 години.

Дори и пред интелектуалци, които следят и коментират културните събития в страната, понякога се налагаше да пояснявам:“ Пенков – стъклописите и мозайките в Съдебната палата“. Едва тогава  проблясваха очите им! Но гарантирано получавах одобрителен възглас, когато казвах – художникът е бащата на Джони Пенков.

Така обичаният от много българи Джони (макар и вече да не е между нас) помага и сега на светлописците от рода Пенкови толкова убедително, че хората с доверие  разлистват тази книга…

В тази публикация се представят няколко изображения и историите около тях от фотографическия албум на семейство Пенкови:

 2. От фотоателието ни гледат новатори на своето време

Прави впечатление автопортрет на Георги Пенков, направен в неговото фотоателие в Казанлък. Пред разрисувания фон са портретирани много жители на будния възрожденски град, както и всички членове на фамилията. За Георги Пенков се знае, че освен с фотография се е занимавал с преводи, книгоиздаване и активна обществена дейност.

По същото време злите езици шептяли, че младия Георги е „носител на новите идеи“. Според една публикация за „Фотографиите на Г. И. Пенков“ от Димитър Коларов в списание „Българско фото“ (брой 7 от 1981 година) в дома на Пенков в Казанлък Димитър Благоев свикал предварителното съвещание на южнобългарските делегати преди учредителния Бузлуджанския конгрес на БСДП, състоял се на 2 август 1881.

Години по късно в статия озаглавена „Първите“  Чудомир напомня:  „През 1898 година Ледът се разтопява! Турският дух окончателно е прогонен. В читалище „Искра" за първи път в България ролята на Луиза от пиесата „Коварство и любов“ е изпълнена вместо от младо момче, както е било прието дотогава,  от смелата Мария Владева -  съпругата на Георги Пенков…“ Ето я и нея на снимка.

3. Зевзекът Джони бил сериозно дете

Домашен портрет. Бъдещият инженер, старши научен сътрудник, кандидат на техническите науки и голям зевзек от национално значение (инж. ст. н. с. к. т. н. г. зевз. н. з.) Джони Пенков гледа строго към своя баща, който е зад фотокамерата. И за да не се чудят чужденците какви са тези титли и съкращения пред името на това невинно дете от снимката, трябва да им поясня, че в началото на последния български преход (който продължава вече 32 години) доц. Джони Пенков заедно Тодор Колев и  "тоталния наблюдател" Ст. Ц. Александров участваха в едно хумористично радиопредаване „Как ще ги стигнем американците“. И докато те забавляваха цялата нация с остроумни коментари, едни наши младежи светкавично надминаха американците по първоначално натрупване на капитали и започнаха да ни дават акъл…и още как!

Това име "Джони" е известно поне на три поколения българи не само заради инженерните му акустични постижения, великолепните артистични филмови прояви, а преди всичко с хумористичните и уместни остри социални позиции, изразявани честно през целия му съзнателен живот, без да се съобразява с изменящата се политическа конюнктура в държавата.

4. Портрет на портретиста

През Втората световна война вилата на семейство Пенкови в Панчарево е била отворена за всички близки приятели. По спомените на Боян Пенков (по-големият син на художника) понякога там са се събирали на гости до 40 души.

Открояващи се фигури на много от снимките са на Тодор Боров, Кирил Цонев, Андрей Николов, Борис Стоилов, Александър Балабанов, Марко Марков, Дечко Узунов и не на последно място големият български библиограф и енциклопедист Никола Михов, или както галено е бил наричан в семейството „Бачо Кольо“. С присъствието си и постоянното общуване със синовете Боян и Джони той оставя у тях трайни следи в добиването на богата обща култура и знания за цял живот. Така се ражда и серията от фотографски и живописни портрети на този знаменит човек, направени от Иван Пенков и неговите синове.

На една от снимките са представени двамата неразделни приятели – художникът и неговият модел – Никола Михов. Заснети са от Боян Пенков през 1944 година. Мястото на действието е импровизираното ателие, намиращо се в „джамлъка“ към вилата в Панчарево.

Този портрет днес може да се види в Президиума на Българската академия на науките.

5. Снимки за удоволствие с нашенци от старо време

Иван Пенков е фотографирал само за удоволствие. Със снимките си щедро ни допуска до себе си и най-близките си приятели. Но освен това той ни оставя една богата галерия от образи на българи от четиридесетте години на ХХ век. Те са заснети на полето, по улиците и дворовете из най-различни места от красивата и през неговите очи пасторална България. Можем само да гадаем. Вероятно това са хората предимно от Панчарево и околностите. Хората, с които той е живял заедно дълги години. За тези изображения авторът не ни е оставил никакви пояснения. Ето защо те достигат днес с едно общо определение „Нашенци“… В много от тези фотографии се повтарят като че ли неволно композиции, които виждаме в неговите живописни творби от двадесетте и тридесетте години на ХХ вех. 

Таланта да фотографира наследява от баща си Георги Пенков, от когото до нас са достигнали стъклени негативи, носители на множество фотографски изображения, които са "запомнили" духа на епохата от края на деветнадесети и началото на двадесети век, включително и чрез семейните портрети на Пенкови.

След ранната смърт на баща му младият Иван Пенков е вече безвъзвратно "заразен" от фотографията. Камерата е с него на фронта през Първата световна война, тя е с него и в Мюнхен, и в Нюрнберг по време на следването му (от там са останали само няколко стъклени негатива). Още в края на 20-те години на миналия век Пенков вече разполага с най-модерните фотоапарати за времето си, в които стъклената плака е заменена с филмова лента.

В този албум фотографиите на баща и син Пенкови за първи път стават равнопоставени до живописта, графиката, стъклописа, мозайките и сценографията на художника проф. Иван Пенков. Разказът за това семейство  завършва с „Поглед към църквата „Света София“ – Зима“. Всъщност тя е и последната фотография, направена от Иван Пенков преди ранната му раздяла с живота през 1957 година, която потвърждава сливането на изкуствата в неговото творческо въображение.