Беше тиха нощ, свята нощ. Кметицата Йорданка седеше сгушена на дивана, хрупаше коледни сладки и с благоговение гледаше записи на различни телевизионни изказвания на премиера – любимото й занимание вечер.    

- Ние ги хващаме, те ги пускат – избоботи от екрана Бойко в едно старо, старо интервю, а кметицата, както често тайно правеше, с преправен глас опита да го изимитира:

- Ние ги хващаме, те ги... – но се разкашля.

Още много опит й трябваше, докато настигне началника. Сети се за култовата му реплика за снежинките – как ги ловят направо във въздуха, и се замечта някой ден и тя да може да се изказва с такъв размах... а не само да се оправдава за лоши ремонти, за мръсен въздух, за...

На вратата се позвъни, а Йорданка се стресна. Не очакваше никого, още повече толкова късно вечерта. Спря записите на премиера и отиде да види кой е.

- Да? – отвори вратата и се вцепени.

- Данче, трябва да поговорим! – заяви едър старец с дълга бяла брада.

Йорданка се хвана за сърцето, а през главата ѝ, като трамваи по „Графа“, грозно задрънчаха мисли за преврат – натрапникът беше облечен в червено, явно го пращаше Корнелия, тази подмолна другарка!

- Алоу, Данче – изщрака с пръсти пред нея старецът. – Тук ли си?

- Кой... кой сте вие? – преглътна кметицата.

Старецът отдавна беше свикнал да го разпознават само деца, затова гледаше да не се появява пред възрастни, но в случая беше отлагал тази среща достатъчно дълго.  

- Дядо Коледа съм – въздъхна той. – И всяка година си казвам, че нещата ще се променят, но уви, всичко си е постарому!

- За... за какво говорите? – отново заекна Йорданка и се огледа за телефона си; ако успееше да позвъни на Бойко, той щеше да се метне на джипа и за десетина минути щеше да дойде да повали натрапника с еленски скок и цунами-гери.

- Не съм натрапник! – прочете мислите й Дядо Коледа, а кметицата се сепна и незабавно си наложи да спре да мисли как премиерът язди див жребец на фона на духов оркестър. – Виж, Данче – свъси вежди старецът, - мислите ти ме плашат, затова ще карам по същество – загубих два елена над София! Нищо не се вижда в тоя смог! Докато виках "хо-хо-хо", директно се натресох в една стена! Рудолф още не може да се свести, следващият във впряга си изкриви рогата и сега все бие наляво, останалите елени отказват да летят, само кашлят. Навсякъде съм бил по света, ама мръсотията тук е коледозастрашаваща!

Йорданка мълчеше и гледаше в земята, в това много я биваше.

- Всяка година само обещания, обещания – продължи Дядо Коледа, - а реално нищо не се върши! Отсега ти казвам, че догодина може и въобще да не мина оттук, няма аз да си тровя елените, защото някой не си върши работата, ясно ли е?

Като чу по-суровия тон, Йорданка веднага си представи как Борисов се кара на журналисти и застана мирно.

- Вижте... – запелтечи тя, – вземат се мерки, работи се, София няма време за губене...

Дядо Коледа се плесна по челото.

- Това са ти предизборните слова, Данче, за колко тъп ме имаш? Направо не знам как гласуват хората за теб, честно! – почеса си брадата дядката. – Надявам се, че се разбрахме! Просто си върши работата, нищо повече! – и се обърна да си ходи.

- Извинете – подвикна след него кметицата, - аз само... да попитам за това, за моя подарък...?

Дядо Коледа въздъхна. Данчето не беше слушкала, но все пак идваха празници, нямаше как да я остави без сюрприз, пък и доста софиянци бяха поискали същото.

- Противогазът ще те чака под елхата, Данче. – усмихна се той и добави: – Весела Коледа! Хоу, хоу, буха-буха, кашлюк, хай-хоу, летс гоу, кхъ, кхъ... - отдалечи се старецът и се изгуби в пелената на фините прахови частици.