Футболните обувки навършиха 130 години - добър повод да си припомним как изминаха пътя от половин килограм едната до леките като перце сега.
Когато в средата на XIX век възниква играта футбол, заедно с каскетите и дебелите плетени гети, играчите са носели и кожени работни ботуши - твърди и тежки. Първите отбори са били на фабрики, транспортни фирми или корабостроителници, чиито служители са работели с такива ботуши. Те се правели от многослойна лошо обработена кожа, без водоотблъскващо покритие, а дебелите им подметки често се хлъзгали по моравите.
Тичането с тях било тежка работа, затова в първите години футбол се е играел почти ходом, ритали топката с максимална сила, а за финтове и прецизни удари въобще не е ставало дума. За да направят поне подметките устойчиви, играчите започнали да им набиват гвоздеи.
През 70-те години на XIX век няколко фирми се ориентирали и започнали да правят специални обувки - ботинки от плътна кожа, с връзки и стигащи до горната част на глезена. Дълго време се е смятало, че само високи обувки защитават от ритници по кокалчетата, затова и ниските се появили първо на краката на южноамериканците половин век по-късно. Бомбетата на първите специални обувки били укрепвани с допълнителни слоеве кожа, защото тогава единствената техника за удари и пасове е бил "боцът". А подметките нарочно били високи, за да не се мокри лесно кожата при дъжд и мокър терен. В наши дни подобни са туристическите обувки, а онези "бутонки" са тежали по 550 грама едната.
Тогава и дренажната система на терените тепърва се е зараждала. Максималното усъвършенстване е било полагане на чимове трева върху слой пясък и камъчета, но в Англия е имало само няколко такива "затревени" игрища. Всеки дъжд ги превръщал в блата и обувките ставали двойно по-тежки, без да се смята и трупащата се по тях кал.
През 1886 г. фирмата Ellis Patent Boot Stud пуснала реклама на обувки с шипове, в която футболист твърдял, че шиповете са "забележително подобрение, подходящо за всякакво време". Първите бутони били метални, от дърво или пресована кожа. Същата година английската футболна асоциация (FA) съставила първия набор от правила. Точка 13 била за обувките: "Не се разрешава да се играе с открити пръсти, железни пластини или гутаперчеви (подобни на естествения каучук) подметки".
Пет години по-късно FA разрешила официално бутоните. Те можело да са от кожа, не по-дълги от половин дюйм (1.27 см), а крепежните им елементи да са на едно ниво с подметката. Това е първообразът на бутонките, а външният им вид практически не се променил десетилетия. Професионалните футболисти обаче прилагали трикове. Мнозина купували с 1-2 размера по-малки, обували ги с мъка и влизали в гореща вана. Кожата се разтягала и приемала формата на стъпалото.
Норман Крийк, треньор на олимпийския отбор на Англия, разказва в своята книга за друг метод: "Половин час се седи на ръба на вана с хладка вода, с натопени в нея обути крака. След това те изсъхват при стайна температура - не пред огъня - а накрая добре се намазват с дабин". Дабин е смес от восък, овча лой и масло.
Всичко се променило през 1924 г. Тогава в Херцогенаурах, на 20 км от Нюрнберг, братята Адолф и Русолф Даслер основават обувната фабрика Gebruder Dassler Schuhfabrik. След година те първи в Германия започват производство на кожени спортни обувки с ръчно ковани бутони/шипове. По-късно разработват и сменяеми бутони с различни дължини - за различни условия. На олимпиадата в Амстердам`28 бегачката Лина Радке печели златен медал с обувки на братята.
От там нататък историята е известна - Ади и Руди се разделят, а дългогодишното съперничество между фирмите им "Адидас" и "Пума" изменя завинаги футболните обувки. А появилите се след това компании за спортна екипировка и жестоката конкуренция ги правят свръхтехнологичен продукт от 220 грама за чифт.
