През август 1877 г. в хода на руско-турската война се водят решителните битки за Шипченския проход. Отбраната на прохода е поверена на Шипченския отряд — войскова формация от два руски полка и пет опълченски дружини с началник командира на Българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Общо 7500 руски и български офицери и войници с 27 оръдия трябва да защитят прохода от числено превъзхождащия ги в отношение 3:1 противник. Първата атака е на 21 август (нов стил), ожесточените сражения продължават на 23, 24 и 25-26 август, когато шестдневната епопея завърша с успешното спиране на османските войски.

„Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение“, заключава турският главнокомандващ Сюлейман паша в донесение до Главната квартира.

„Що се отнася до българите, те не ще се уплашат дори ако ги изразходваме до последния човек“, оценява бойните качества, проявени от Българското опълчение, неговият командир генерал-майор Николай Столетов в телеграма до началника на Полевия щаб.

Около година и половина по-късно, по време на Учредителното събрание в началото на 1879 г., се поставя въпросът за построяването на монумент, който да увековечи подвига, разказва пред „Сега“ директорът на националния парк-музей „Шипка Бузлуджа“ д-р Чавдар Ангелов. В подкрепа се изказват Стефан Берон, Петко Рачев Славейков… така че това е може би единственият паметник в България, решението за чието построяване е взето с акт на Народното събрание - и то не на кое и да е, а на Учредителното народно събрание.

Но като всяко хубаво нещо в България,

трябва да минат доста години - в случая 50 - докато се стигне до реализацията на самия проект.

Периодично в края на XIX и началото на XX век, и то основно от поборническо-опълченските дружества, подемат инициатива да се започне това строителство, но то не се осъществява. Едва през 1921 г. е създаден нарочен комитет, който трябва за координира всички дейности, свързани с набирането на средствата, организирането на конкурсите за изгледа на паметника и самото му изграждане.

Към строителството се пристъпва през лятото на 1926 г., като междувременно на два пъти е полаган основният камък на монумента. Строежът започва през 1926-а и след много трудности приключва през 1930-а. Известна е ролята на Пеньо Атанасов-Бомбето и неговата бригада за дострояването на паметника, тъй като преди него много от хората, работили по строителството, по една или друга причина са се отказвали. Основните причини са били трудните комуникации с мястото и метеорологичната обстановка.

Тогава се прокарва настоящото трасе на Шипченския проход, но пътят не е бил във вида, в който е в момента. С доста физическа сила, с помощ на впрегатен добитък, всичко необходимо за строителството е изнасяно буквално на гръб до самото място. Интересен момент е, че през 1930 г.

паметникът е построен, но не го откриват

- нито през нея, нито през следващите 1931-ва, 1932-ра или 1933 г. Откриват го през 1934 г. Но още преди появата на паметника по местата на битките през месец август, когато са били те, се организират чествания.

През юли 1885 г., когато се отбелязва годишнината от кончината на Хаджи Димитър на Бузлуджа, става едно голямо събиране на дейци на БТЦРК, комитета, който организира Съединението, начело със Захари Стоянов. След като приключват честването на Бузлуджа, една голяма група се отправя към връх Св. Никола - на около 2 часа преход. През 1902-ра, когато се отбелязват 25 години от обявяването на Руско-турската война и е осветен и открит храмът „Рождество Христово“ в Шипка, в района на Шипченския проход са направени едни от най-мащабните до този момент военни маневри на българската армия. На 16 септември се прави и възстановка на сраженията - използват това, че доста военни части са били там, и разиграват боевете при отбраната на връх Свети Никола и впоследствие в полето при Шейново, когато окончателно е сломена турската съпротива. 

Освен това първите паметници, свързани с отбраната на Шипченския проход, се появяват там още в началото на 80-те години на XIX век. Буквално няколко месеца след войната руското командване разпорежда на частите, участвали в отбраната на прохода или в т.нар. зимно шипченско стоене, да започне изграждането на първите паметници. В началото на ХХ век се появяват и първите български паметници, свързани с Трета и Пета опълченски дружини - това са тъй наречените „черни паметници“, защото са направени от по-тъмен камък, и те фиксират местата, където са били опълченските дружини на 11 август 1877 г. Така че паметта е била жива.

Паметникът на свободата е бил най-големият в България

при построяването си. През 1956 г. го задминава Паметникът на Съветската армия в София (37 м), а през 1981-ва и дом-паметникът на БКП на Бузлуджа - 70 м. Явно социалното е трябвало да доминира над националното, коментира директорът на парка-музей. Така или иначе, през 30-те години този паметник е наистина нещо колосално и като усилие, и като мащаб, но най-вече като емоционален заряд, като символ. Защото още по време на Учредителното събрание, когато се дебатира идеята къде да се построи, неслучайно е избран връх Св. Никола, а не връх Шипка, който се намира на 700-800 метра на северозапад. Свети Никола е на самото бѝло и се вижда и от двете страни на Балкана. А към 1879 г. вече съществува Княжество България и Източна Румелия, и както се изразяват учредителите, той трябва да напомня, че националното обединение, това заради което ние смятаме, че е обявена Руско-турската война 1877 г., не е довършено. 

Не бързат да открият и осветят паметника

Според д-р Ангелов, ако се заровим по-надълбоко, ще намерим обяснение. Паметникът винаги е бил част от актуалната и текуща политика, включително и от външната политика, която води България. Той започва да се изгражда и е построен, открит и осветен в едни много трудни за България години. След Първата световна война национално крушение, нихилизъм започва да шества, в обществото навлизат радикални леви и десни идеи… другото знаменателно нещо е, че на практика средствата за изграждането му, които по тогавашни изчисления възлизат на около 8 милиона лева, в по-голямата си част са събрани от волни пожертвования - в буквалния смисъл на думата - от целокупния български народ. Като се почне от Цар Борис III, който прави лична вноска, до цели училищни класове, войскови подразделения, индустриалци, търговци, хора на изкуството… всеки дава своята лепта паметникът да бъде направен. Така едно общонационално дело увековечава едно друго общонационално дело. 

Според теорията на д-р Ангелов през 1934 г. се случват две много знаменателни събития във външно- и вътрешнополитически план, които бележат поне до 1944 г. пътя, по който се развива българската държава и общество. В началото на февруари 1934 г. в Солун е подписан Балканският пакт, по силата на който нашите съседи Румъния, Югославия, Гърция и Турция се договарят, че границите, установени с Ньойския мирен договор, са вечни и ненарушими. Тоест това е

дъното на международната изолация на България

до която тя достига след Първата световна война.

Другото важно събитие се случва три месеца по-късно и това е превратът от 19 май 1934 г., който радикално променя политическия живот в страната. Политическите партии са забранени, обществените организации също, всичко се централизира. Това е един преходен период към налагането на авторитарното управление или „монархо-фашизма“, както го наричаха — авторитарен режим с елементи на парламентарна демокрация. А паметникът е открит и осветен след тези събития на 26 август 1934 г. много помпозно. Говори се, че са присъствали над 100 хиляди души — Борис III, висшият клир, целият дипломатически корпус, военен парад… Това вероятно е трябвало да покаже вътре в България нещо като сплотяване. Как след цялата изолация казваме на света

„Ние не сме победени, няма да се примирим“

Защото и боевете на Шипченския проход са свързани с идеала за Санстефанска България, с жертвите, които българите дават още като почнем от Съединението, Сръбско-българската война… този паметник символизира и тази борба. Не просто Освобождението от 1878-а, а и борбата за национално обединение, която през 1934 г. за съжаление не е факт. Южна Добруджа е отнета от България, Западните покрайнини са отнети. Но даваме ясен знак, след като нашите съседи казват „Това ще бъде“.

От друга страна, вероятно събитието е използвано и във вътрешнополитически план, защото още през лятото на 1934 г., буквално няколко месеца след като е установена новата власт, режимът започва да скърца. Военният съюз и Звено, правителството на Кимон Георгиев виждат, че започва да буксува режимът и вероятно е трябвало някакво PR събитие да направят - пък какво по-хубава от едно национално честване, където се говори за България и всички ще бъдат с приповдигнат дух? Нищо чудно събитието да е обвързано и с възстановяването на дипломатическите отношения със СССР през юли 1934 г. 100% е напомнено какво се е случило тук преди 50-60 години. Отговорите на въпроса защо паметникът е открит и осветен точно през август 1934 г. можем да търсим в тази посока.

Така че паметникът като такъв и като културна ценност, какъвто статут впоследствие придобива, винаги е имал отношение към текущата политика — за добро или за лошо. Естествено той още от своето появяване там, навръх планината, започва да привлича посетители, става място за поклонничество. От запазените книги за посещения виждаме, че периодично са идвали представители на висшата държавна власт, чуждестранни гости, представители на фашистката партия в Италия, на Хитлерюгенд, немски войници, които през 1941 г., когато им даваме коридор, преминават през Шипченския проход.

След 9. IX. 1944 г. паметникът е вкаран в нов контекст

и натоварен с друга символика. Той символизира българо-съветската дружба, въпреки че е абсурдно да се говори, че въобще има връзка с нея. Но тогава се твърдеше, че българо-съветската дружба датира още от X век, когато цар Петър I, синът на Симеон Велики, заедно с княз Светослав са отбранявали българската столица Преслав от византийските нашественици. (А Светослав всъщност има заслугата за рухването на Първото българско царство.) Десетилетия наред монументът е обслужвал и тази теза. През 1946-а руският патриарх Алексей I посещава паметника, оставя автографа си в книгата за посещения… Не че има пряка връзка, но няколко седмици след това екзарх Стефан I е принуден да се откаже от поста, който заема, и се тръгва към ликвидирането на Българската екзархия и възстановяването на Българската Патриаршия.

А Паметникът на свободата до ден днешен символизира самото съществуване на българската държава. Думата „Шипка“ се е превърнала в нарицателно и равнозначно на свобода, на България, на независимост. И когато човек се изкачи на панорамната площадка, най-високата точка на паметника, накъдето и да погледне, ще види само България - от Дунавската равнина до Рила и Пирин, от Родопите до Витоша.