Quantcast
Нас пък все магарета ни водят... | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Нас пък все магарета ни водят...

5 091
 Борис Ангелушев
Димчо Дебелянов. Портрет на Борис Ангелушев

Натискът на читателя е като дух, изпуснат от бутилката. Беше ясно, че напливът от идеи, така разсеяно допуснат от мен в „Нерви и утехи”, ще става все по-упорит, пълноводен ще става и може да повлече автора към брегове, които ще го изненадат и шокират. Но това го отдаваме на времето, на смутовете, а и – защо да крием? – на надеждите, които сезонът така скъпернически ни отпуска. Онези читатели, които не се изявяват във ФБ, също напират да бъдат по някакъв начин представени и техните вълнения, идеи, собствените им „художествени” находки и попадения. И обикновено очакват това от „своите” автори. Та когато авторите им се разсейват или просто следват собствените си виждания, читателят нерядко пробва да се намеси.

Куриерска фирма ми донесе пратка от непознат човек, под шумолящата опаковка се напипваше квадратна форма с големината на диск. Реших, че някой млад музикант пак ми праща песни по мои стихотворения, като ще очаква някаква подкрепа. Отдавна съм далече от този бранш и затова не посегнах веднага да отворя пакета. Бих побързал, ако знаех каква е изненадата.

Вместо CD в картонена обложка, в пратката открих фототипно издание на посмъртната стихосбирка на Димчо Дебелянов „Златна пепелъ”. Това е рядко и щастливо притежание за всеки почитател на поета. Имам такова, подарено ми от издателите от литературния музей, за нищо на света не бих го пратил дори на най-любимия си писател. Но г-н Г.К. Тошков от Кюстендил е намерил за нужно да ми го проводи, дори по най-бързия начин – с куриерска агенция. Примирено приех, че това е поръчка, която не търпи отлагане. Социална поръчка се наричаше някога това – искане от масата, от социума. За някои такива произведения би могло да се каже поръчка от времето, от епохата дори. Но това са понятия от високата литература, тук в „Нерви и утехи” ние се облягаме повече на скромността. И г-н Тошков съответно бе опростил своето послание: бе подгънал ъгълчето на две страници от книжката, смятайки, че авторът ще разчете тези знаци както трябва. На стр. 10 се намира стихотворението „Орден”, а на стр. 15 триптихът „Мисли в мъглата”. В края на този триптих г-н Тошков е добавил с молив едно име. Трябваше ми време докато направя връзката.

Фототипната „Златна пепелъ” възпроизвежда посмъртната стихосбирка от 1924 г. с неиздавани приживе стихотворения на Димчо Дебелянов, събрани и наредени от легендарния български литератор Георги Михайлов, преводачът на прокълнатите поети. Един предан, щедър, възвишен приятелски жест – не само към рано отишлия си автор, но и към поколенията читатели от поне стотина години напред. Творбите в „Златна пепелъ”, както се разбира, са писани преди повече от столетие. Може би върху това набляга и г-н Тошков: как великата изобразителна дарба на поета е обрисувала точно, в подробности онова, което ще се случи след век и нещо в България. Как художественото изобличение не познава давностен срок и омерзението на поета от пошлите и самозабравили се действащи лица между двете национални катастрофи, се е запазило непокътнато и за днешните им приемници. Дали това е дар или проклятие на творчеството, днес никой не може да определи. Във всеки случай, героите още не са се развихрили на сцената, още не са довършили пъкленото си дело, а вече са посочени, изобличени, опозорени.

Опознавах стиховете на Дебелянов в години, когато официалната литературна наука бе сдържана и едва потискаше своите „забележки” към неговото поетическо дело. Поет на мировата скръб, едва ли не отровен от символизма, неизречен витаеше упрекът, че не е разбирал ролята на пролетариата – и той като другите велики между онези два века. И, за да се компенсира недостигът от критика на буржоазната действителност, в учебните програми задължително фигурираше и стихотворението „Орден”. Тогава това ми се виждаше изкуствено, пришито, самото стихотворение намирах за чуждо на неговите изляти, свръхестествени за момчешкото ми съзнание песни. Едва днес намирам, че всичко си идва на мястото, че това пророчество не е отронено случайно и че в наши дни е дочакало своя час. Нали си спомняте стихотворението за онзи цар, който насред разкошния пир решава да се пошегува. Сигурно не сте го забравили, но тук ще припомним две строфи за по-младите приятели, които са изучавали Дебелянов в годините след социалистическия реализъм:

 

Корона кривнал на страна,

с усмивка хитра на уста,

на своя златен трон се качва

и сред гробовна тишина –

той горд от тая висота –

великолепно се изхрачва.

 

Тук в повече е думата  „корона”. Останалото го видяхме всички. Неотдавна. И картината я помним: с мрачни, застинали лица зад гърба на владетеля, сякаш отпечатана върху замърсения тапет на десетилетието, кликата наблюдава траекторията – неясно дали със завист или с надежда. Ето как:

 

И всички храчката следят –

(те виждали са неведнъж –

историята вечно съща) –

че щом се лепне връз ликът

на някой тлъст държавен мъж,

тя в златен орден се превръща.

 

Мъж, жена – една малка корекция на времето. Иначе всичко е като в стихотворението. И ордените, в истинския си вид, лъщят именно по лицата, а не върху реверите, точно както го е предсказал поетът. „Едно от загадъчните тайнства на великите творби е, че те са повече на място в бъдещето, отколкото в своето съвремие” казваше академик Петър Динеков. Може би защото понякога трябва да минат столетия, преди да се извършат в пълнота всичките им пророчества. И вероятно, понеже тези сатири са вече написани – талантливи, универсални! – нашият век разчита на тях да обрисуват и осмислят народната драма с властта. Новата днешна поезия няма в природата си вкус към вникване в тегоби и страдания, нейните послания не знаят този адрес. А и творбите на класиката в повечето случаи се справят достатъчно добре.

На стр. 15 в книжлето любезният г-н Тошков ми е маркирал триптиха „Мисли в мъглата”. Това са три различни дяла, обозначени с римски цифри и именно към последния стои добавената с молив фамилия:„К-в”. Научавам, че тъй се именува действащ понине политик, който в тези дни нарекъл протестиращите по площадите народни маси „стадо”. Това определение, видимо нарочно формулирано като неприлично, вече е достатъчно коментирано – главно по отношение на дързостта му. Как стадото си е внушило, че е глутница и как овчарят трябва да го върне в кошарата. И още от същото. При такова словоблудство мегдан за коментар се открива широк, човек чак го засърбява перото. Но тук ще ви изненадаме с въздържание - просто великият Дебелянов е приготвил коментара си за българския политик още преди век:

 

Чел съм нявга, чувал съм да казват

славни и прочути мъдрословци

на уста с презрителна насмешка,

че народа – туй е стадо овци!

 

Помами ги тихо и след тебе

в огъня дори без страх ще додат.

 – Може би! Стада съм виждал често,

ала все магарета ги водят!

 

А на нас с тебе, гражданино Тошков и с тебе, читателю, остава да мислим над това с какво заслужихме съмнителната чест да направим тези строфи безсмъртни...

Още

Стотният ден. На площада яйцето е по-главно от кокошката

15.10.2020

КАЛИН ДОНКОВ

3918
Угризението си отива последно

08.10.2020

КАЛИН ДОНКОВ

7755
Европейско възпитание. Имаме право на размисъл

24.09.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4157