Quantcast
Мъртвите не могат да вземат влака | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Мъртвите не могат да вземат влака

4 872
"Звездна нощ", Ван Гог, 1889 г. Смъртта е само един „транспорт” между световете, който улеснява човека да се премести в другото измерение, някъде на някоя звезда, което е и мечтата му: художникът на някоя звезда и – да рисува.

Читатели на „Нерви и утехи” настойчиво ме упътват към примери и факти от литературата и художеството и сякаш ме подканят да попътешестваме извън грубата българска съвременност. Мисля, че не е моментът точно сега да се отделяме от актуалната наша проблематика, но пък, от друга страна, проверил съм и върху себе си максимата на Сартр: „Което не бъде написано веднага, отива в Космоса”. Убедил съм се също, че някои отвлечени, „вечни” теми, често са по-важни за човека, отколкото злобата на деня. Разбира се, изборът почти винаги е интуитивен, а и при всеки бива различно.

И така, Хр. Евг., художничка и изкуствоведка, ми изпрати няколко снимки на покойния приятел, живописеца Йордан Кацамунски, „щракнат” от самата на нея на рождения му ден и на имения. Бяха вълнуващи кадри, сякаш самата аура на Данчо бе пренесена върху фотохартията. В плика имаше и ксерокс на две писма на Ван Гог с размишления за смъртта – сякаш някак да уравновесят напиращата от снимките болка по загубата на другаря. Писмата –до брат му Тео и до Емил Бернар, са известни на почитателите на художника. Чухме се с Хр. да й благодаря за снимките и тя добави: „Не е ли същото като при Екзюпери – за планетите и змията? Каква странна връзка?” Затворих телефона и довърших разговора: „Защо ли странна? Не е ли това недвусмислената връзка, самостоятелно установена от двама велики творци?”

Винсент ван Гог и Антоан дьо Сент-Екзюпери

И двамата между първенците на напълно различни художествени стихии. Овеществили в слово своите прозрения за пътуването през безбрежните пространства на смъртта. И двамата неприемащи я като финал. И двамата вярващи в началото след края. И двамата – сякаш помагащи си в сътворяването на една надежда, отронена от тях в човечеството, почти преди да го напуснат.

Когато Антоан се ражда в Лион (1900), Винсент вече точно десет години лежи в гробището на Овер, почти неизвестен още, продадените му картини се броят на пръсти. Писмата, за които ви разказвам, са написани през лятото на 1888 г., същото лято, през което рисува знаменитата серия „Слънчогледи” и усилено подготвя (пак като рисува) раздялата си с нашия свят. „В живота на един художник – пише той – смъртта може би не е най-тежкото нещо, което може да му се случи... Гледката към звездите винаги ме кара да мечтая така, както ме карат да мечтая черните точки, които върху географската карта представляват градове и села. И защо, казвам си аз, блещукащите точки на небосвода да са по-малко достъпни от черните точки върху картата на Франция? Ако ние вземаме влака, за да отидем до Тараскон или Руан, не вземаме ли смъртта, за да отидем до една звезда? В това съждение едно несъмнено е вярно – докато сме живи, ние не можем да стигнем до една звезда, както и когато сме мъртви, не можем да вземем влака.”

Странно как този разпилян, нехаен и злополучен в житейските дела художник излага своето разбиране за смъртта. Без печал, без страх и съжаление той чертае пред всеки от нас едно пътуване, достъпно и по силите, и по джоба му. И сега, внимание: „Не ми изглежда невъзможно холерата, пясъкът в бъбреците, плевритът и ракът да са небесните средства за придвижване, както параходите, омнибусите и железниците са средствата за земно придвижване.” Смъртта е само един „транспорт” между световете, който улеснява човека да се премести в другото измерение, някъде на някоя звезда, което е и мечтата му: художникът на някоя звезда и – да рисува.

След половин век в „Малкият принц” Екзюпери излага своята, пак тъй небесна, хипотеза.

Момчето, пътешественик между звездите, тъгува по розата, която е изоставило на своята миниатюрна планета. То иска да се прибере вкъщи и жълтата пустинна змия му обещава да го върне там. Тя има силна отрова, която убива бързо и без болка. Наблизо е пилотът със своя катастрофирал самолет, но това превозно средство не е надеждно за Принца. (Него го няма дори в списъка с превозни средства на Ван Гог – просто самолетът още не е бил изобретен.) Той предпочита змийската оферта – бърза смърт, която да го върне на родната планета. Авторът, истински въздушен вълк, също пренебрегва варианта с падналия в пустинята аероплан, който за него ще е много по-прост и изпълним – колко му е по-скоро да завърши проточилия се в сюжета ремонт! Той също вярва повече в аерокосмическата услуга на смъртта. И, със свито сърце, позволява тя да се състои.

Така двамата велики майстори се обединяват около

 

версията за смъртта като загадъчен превозвач на душите по маршрутите на безкрайността

 

Мислил съм си вече за това по времето, когато „Малкият принц” бе завладял съзнанието на моето поколение. Препрочитахме го упоително и наизустявахме многозначителните диалози някак от само себе си, подавахме си репликите, сякаш бяхме актьори върху една друга сцена на живота, предпочитан от нас вместо онзи, който водехме. Беше толкова завладяващо, че още тогава се питах възможно ли е един авиатор да създаде такъв изумителен текст и не се ли дължи всичко на шеметния превод на Константин Константинов, който в книгите си, а и просто на вид такъв, какъвто се мяркаше на пресечката на „Хан Крум” и „Шишман”, бе един всепризнат вълшебник на словото. Но творчеството на Екзюпери мощно нахлу в България, творбите му заизлизаха една подир друга. „Нощен полет”, „Южна поща”, „Земя на хората”, „Боен пилот” – писателят оживя за българите, различен от онзи в приказката, мъжествен и мъдър разказвач за човека в небето, както и за самото небе, предизвикателство и дом за смелите.

Запомнил съм възторга на цяло поколение летци, опиянени от книгите му. Четяха го ненаситно, той бе за тях не просто страст и потвърждение на житейския им избор, Екзюпери бе религия за тях. Остана си такъв докрай и, вече приземени окончателно, вече белокоси, той живее в тях като огънче, което в разговор можеш да раздухаш и да се любуваш как огрява мъжките им души.

Когато в края на столетието рибар извади гривната му от дъното на Средиземно море, сякаш мъчителна въздишка се изтръгна от човечеството. Може би всички до този ден бяхме вярвали, че великият Сент-Екз не е потънал, а е отлетял и смъртта му в невъоръжения самолет за него всъщност е била просто един друг полет, ”транспорт” към някоя звезда.

В Амстердам, в музея на Ван Гог едно момиче с цветна раничка на гърба и високи туристически обувки припадна като подкосено в един дъждовен следобед. Беше пред рисунките, подредени в тясна галерия над нивото на салона. Етюди: столове със сламени седалки, и обувки, обувки, обувки. Вехти обувки, изписани като за илюстрация към книгата за старостта. Нищо драматично, но девойката припадна пред тях. Понякога и със самата си достоверност изкуството предизвиква разтуптяване на сърцето. Или спиране? Жената от музея първо нави ръкава – нямаше следи от игли. Дойде линейка, отнесоха момичето. Лекарят дигна палец на излизане – ще живее. Още се питам: дали там, пред рисунките, Ван Гог не бе й прошепнал нещо? Нещо от онова, което е кодирал в писмата си, а на нея бе решил да довери просто за подкрепа по житейския път. Аз например помня едно такова изречение. Друг е въпросът дали го спазих.

„Да умреш тихо в дълбока старост е все едно да стигнеш до звездите пеша.” Арл, 9 юни 1888.

Още

Стотният ден. На площада яйцето е по-главно от кокошката

15.10.2020

КАЛИН ДОНКОВ

3926
Угризението си отива последно

08.10.2020

КАЛИН ДОНКОВ

7756
Европейско възпитание. Имаме право на размисъл

24.09.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4157