Медия без
политическа реклама

Как музеите ще разкажат за COVID-19 на бъдните поколения

Още от началото на пандемията кураторите полагат усилия да включат този безпрецедентен период в бъдещите експозиции

"Всичко ще бъде наред". Творба на четиригодишната Лизи, вдъхновена от дъгите на надеждата, които първи започнаха да рисуват децата в Италия.
LEEKA MURPHY / COURTESY NEW-YORK HISTORICAL SOCIETY
"Всичко ще бъде наред". Творба на четиригодишната Лизи, вдъхновена от дъгите на надеждата, които първи започнаха да рисуват децата в Италия.

Когато през март коронавирусът настъпва към Европа и Америка, дезинфектантът за ръце започва да изчезва от рафтовете на магазините. Тогава Марги Хофър, директор на музея на Нюйоркското историческо общество, получава имейл - от Ребека Класен, куратор по материалната култура към институцията: "Purell (популярна марка дезинфектант - б.р.) се превърна в течно злато". Докато нервни клиенти третират продукта със спирт като талисман, музеят решава да прибави към колекцията си шишенце от него.

Скоро след тази случка практически всеки музей в света затваря врати, повечето служители работят от компютрите в домовете си. Пак по същия способ "посетителите" разглеждат галериите от дистанция. Междувременно епидемията отнема стотици хиляди, а по-късно и милиони животи по света - очевидно става дума за безспорно историческо събитие. Което означава едно: институциите

 

бързат да съберат артефакти,

 

които да разкажат историята на това страшно, объркано време.

Странен момент да обогатяваш музейни колекции: експозиции в неясното бъдеще едва ли са първата мисъл на дистанционно работещите служители или потенциалните спонсори, които в този момент са заети да се грижат за болни близки, за собственото си здраве и за домашното обучение на децата си. Например общинският музей City Reliquary в този момент се разделя с единствения си платен служител. За набавянето на ефимерните артефакти от времето на пандемията се грижат дузина страстни доброволци. 

Събирането на артефакти по време на пандемия означава, че кураторите се сблъскват както с физически предизвикателства, така и с неудобно морални въпроси. Дейв Хърман, основателят на City Reliquary, би искал да прибави към колекцията маски за лице, тъй като в изминалите месеци те се превърнаха в неизменна част от пейзажа не само в Ню Йорк, но и по целия свят. "Със сигурност не бихме искали да сваляме маските от лицата на хората, за да ги включим в архива", казва той. Всъщност се случва обратното - Музеят за модерно изкуство МоМА, Нюйоркското историческо общество и други институции даряват защитни маски и ръкавици на медиците, тъй като по това време те са дефицитни. "Когато един ден погледнем назад, ще бъде важно да видим как ни е засегнало всичко това". 

Националният музей за американска история "Смитсониън" в столицата Вашингтон е наложил

 

мораториум върху снабдяването с нови експонати,

 

но кураторите вече работят върху своите "списъци с желания", включващи артефакти от пандемията, и пресмятат в какъв ред да ги изпълнят. "Какво трябва да набавим сега, за кое можем да чакаме три месеца, шест или година?" 

"Сред приоритетите е всичко бързопреходно - казва асоциираният директор Бенджамин Филен. -Това, което хората изхвърлят и не планират да запазят". За кураторите по образование това може да означава скрийншоти с дистанционни лекции или училищни домашни, написани на кухненската маса. Междувременно в научния и здравния отдел търчат, за да набавят възможно най-много от илачите на пазара, преди да са изчезнали завинаги - Американската агенция за контрол на храните и лекарствата отказва регистрация след регистрация. 

Вентилатори за обдишване и комплекти за тестване са сред експонатите, които кураторите биха искали да притежават - но със сигурност не веднага. "Последното, което искаме сега, е да кажем: "Има недостиг на вентилатори; отделете ни един", казва Лекси Лорд от отдела по наука и медицина в "Смитсониън". В момента 

 

тези предмети спасяват животи

 

- но един ден ще послужат и за това посетителите в музеите да се замислят за пресечната точка между обществените страхове, политическите маневри и други неща.

Сред артефактите, които музеите събират днес, са и дигитални изображения - например снимки, направени със смартфона, на ръчно написани знаци и табели. Доброволците ги снимат, докато се разхождат или излизат на пазара. Дейв Хърман се надява, че физическите обекти все пак ще бъдат съхранени: "Когато е безопасно да свалим маските - казва той. - Хората вероятно ще си помислят: "Защо да хвърлям това в боклука, с негова помощ преминах през исторически момент."

Но кураторите не събират само материални артефакти. Заедно с разказите за самотните дни вкъщи екипът на Хофър в Нюйоркското историческо общество с особено ентусиазъм колекционира истории на хора с незаменими професии - "хората в окопите, така да го кажем" - медици, служители от обществения транспорт, продавачи в хранителните магазини. Стратегията им е да търсят тези разкази по деликатен начин, за да не пречат на работата на тези от първа линия.

Музеят е публикувал в сайта си и форма за доброволни дарения, така че хората могат да се свържат с библиотеката му и да завещаят на бъдните поколения артефакти от пандемията по свой избор - табели, флайери, имейли или други дигитални обекти. Материалните експонати засега са в пожелателно наклонение - около 100 обещани предмета, сред които ръчно правени маски, все още се намират в ръцете на петдесетината души, които са ги обещали. След епидемията те ще ги изпратят по пощата, или просто ще ги предадат на музейните служители - тогава, когато срещите между непознати вече ще бъдат безопасни. 

Кураторите наблюдават и начините, по които неочакваното бедствие се отразява на ежедневния живот. Как оцеляват малки бизнеси, като например пивоварни, които разчитат на отворените барове? Как личните предпазни средства нарушават усещането за близост и доверие между лекари и пациенти?  Как изглежда онлайн обучението в гетоизираните райони? Как общностите променят своите религиозни церемонии? Как определени групи, например чернокожи мъже, успяват да спазят инструкциите на властите за носене на маски, без да привлекат нежелано внимание от полицията? "Един предмет може да означава различни неща за различни хора по едно и също време", заключава Бенджамин Филен. 

Междувременно, когато артефактите пристигат в музеите, персоналът трябва да спазва

 

нови мерки за безопасност,

 

свързани с тяхното приемане, обработка и съхранение. "Разбирането на медицината за коронавируса все още е непълно, затова нямаме утвърдени процедури", казва Марги Хофър. Темата за сигурността я връща към времената след 11 септември, когато музейните работници обработват предмети, които са били част от разрушения Световен търговски център и неговите околности. (В този случай консервационистите са носели "скафандри" за работа с опасни материали и след употреба са оставяли покритите с прах защитни облекла в запечатани сандъци.)

За момента обаче по протокол единствената проверка на постъпващите в "Смитсониън" нови артефакти е дали не са гнезда на насекоми. 

Тъй като кризата е още в разгара си, засега липсва експертен консенсус кога епидемията ще отслабне и социалното дистанциране ще може да се облекчи - все още е рано да се прогнозира как хората ще възприемат маските и други обекти от епохата след години. Дали те ще са само миг от живота им или трайно присъствие? Когато ги изложим в музейна витрина след няколко години, казва Филен, "може би хората няма да са мислили за тях от години. А може би ще са ги носили 15 месеца без прекъсване".

Още преди угрозата COVID-19 Националният музей "Смитсониън" бе планирал през 2021 г. да подреди експозиция на име "В здраве и болест", която проследява 240 години медицина в Америка. Тя трябваше да се открие с ретроспекция на три исторически бедствия - епидемията от жълта треска, опустошила Филаделфия пред 1793 година; напастта от едра шарка, избила индианците в Големите равнини през 1837-ма, и холерата, съсипала Сан Франциско и Сакраменто през 50-те години на XIX век. Преди няколко месеца служителите в културната институция се чудили как да представят тези исторически моменти на своите бъдещи посетители. "Не съумявахме да измислим как да покажем на аудиторията

 

какво е да живееш в град, засегнат от епидемия,

 

казва Лекси Лорд.

Разбира се, вече не се чудят.

В гробищата на днешните градове все още почиват тела на жертви на испанския грип (1918 г.), но е лесно да забравим, че в не чак толкова далечното минало пандемиите и епидемиите не са били извънредно събитие. Тревога, дискомфорт и траур са били преплетени в тъканта на ежедневния живот. За мнозина от хората на XXI век - особено тези, които имат достъп до качествено здравеопазване - това изглежда непонятно. "Хората в миналото изглеждат толкова различни от нас, носят странни дрехи, използват други думи в ежедневната си реч, изглеждат ни толкова далечни", казва Лорд. Според нея днешната криза ще заличи тази пропаст между минало и настояще. Когато хората отново влязат в музеите, казва тя, може би вече ще изпитват емпатия към предците си.

Още по темата