Продължаващата война в Персийския залив и прекъсването на търговското корабоплаване през Ормузкия проток възродиха познатата тревога, че Европа остава енергийно уязвима, пише Гейбриъл Мичъл в анализ за German Marshall Fund. Ето
на какво се основават опасенията:
В продължение на повече от десетилетие източното Средиземноморие изглеждаше като част от решението. След откриването на значителни морски запаси от природен газ там през 2009 г. американски и европейски политици разиграват идеята, че газът от региона би могъл да бъде надежден енергиен източник за Европа, а инфраструктурата за транспортирането му би подкрепила бъдещата свързаност между Изтока и Запада.
Но Източното Средиземноморие не е единно политическо пространство, нито е регион, в който търговските стимули за разработването на офшорни находища на природен газ са насочени последователно към европейския пазар. Последните събития, които оказват влияние върху енергийното бъдеще на Източното Средиземноморие, също пораждат сериозни съмнения дали ще се оправдаят първоначалните очаквания за неговия газ. Четири фактора показват как се оформя това бъдеще:
На първо място е консолидирането на енергийните ресурси в региона около
египетската експортна инфраструктура
През януари партньорите в находището „Левиатан“ разшириха споразумението си за износ, като насочиха природния газ от Израел към Египет. По сходен начин ENI и TotalEnergies възнамеряват чрез своето окончателно инвестиционно решение да изнасят от находището „Кронос“ в Кипър към египетските терминали за втечняване.
И двете решения се основават на една и съща логика: Египет има нарастващо население, високо търсене на енергия и инфраструктура, която би могла да изнася излишъка от природен газ, включително към Европа. В допълнение, в сравнение с алтернативите, Египет изисква по-малко нови инвестиции и създава по-малко непосредствени политически усложнения. Предизвикателството е в това, че два от най-рентабилните газови активи в региона в момента преминават през рискова точка. За партньорите, подкрепящи САЩ, като Израел и Кипър, тази архитектура, създадена с цел да подкрепи техните енергийни интереси, създава зависимост от страна, чиято дългосрочна стабилност не е гарантирана. За Европа обещаваните диверсифицирани маршрути за газ от Източното Средиземноморие са се свели до Египет.
Вторият момент е
нарастващата инвестиционна активност на страни от Персийския залив
в енергийния сектор на Източното Средиземноморие. Няколко дни след обявяването на окончателното инвестиционно решение за проекта „Кронос“ QatarEnergy и ExxonMobil подписаха ново инвестиционно споразумение с Египет - за енергийната инфраструктура. Но Египет вече внася природен газ от Катар, а новото споразумение увеличава зависимостта на Египет от катарския капитал.
Държава, която едновременно е транзитен център за енергията на други страни и е финансово зависима от един външен инвеститор, може да се окаже в слаба политическа позиция. Всъщност споразумението предоставя на Доха право на участие в енергийната политика на Египет и, по-широко погледнато, на Кипър. Капиталът от Персийския залив, определен като структурна уязвимост в случая с Ормузкия проток, преднамерено се вгражда в алтернативен енергиен маршрут.
Третият фактор е свързан с
усилията на Турция да се наложи
в енергийната индустрия на региона. През изминалото десетилетие Турция демонстрира агресивно поведение на военноморските си сили около Кипър и в Егейско море. Оттогава обаче Анкара промени курса си, като отстоява морските си претенции в източното Средиземноморие в рамките на доктрината „Синя родина“, като същевременно координира търговски споразумения между държавната енергийна компания BOTAŞ и оператори като Chevron, BP, Shell, ENI, TotalEnergies и Edison. Всички те имат инвестиции във въглеводородите в региона.
Тези споразумения дават на Турция по-голямо влияние върху бъдещите решения за издаване на разрешителни, инвестиционните модели и графиците на проектите. Чрез засилването на връзките с ключови енергийни компании Анкара си осигурява роля в оформянето на бъдещите инвестиционни решения, без да рискува международна критика за рисковани военноморски действия.
Четвъртият момент е
появата на икономически удобен маршрут,
който обслужва американските и европейските енергийни интереси, без да изисква регионалното сътрудничество, за постигането на което бяха създадени подкрепяните от САЩ рамки като Икономическият коридор Индия–Близкия Изток–Европа (IMEC); партньорството „3+1“ между Гърция, Кипър, Израел и САЩ; и Източносредиземноморският газов форум (EMGF). Неотдавнашните инвестиции на Chevron и ExxonMobil в офшорни проекти в близост до Гърция и постепенното развитие на Вертикалния коридор – двупосочен маршрут север-юг, по който се доставя втечнен природен газ от САЩ до Югоизточна Европа – не зависят от египетската инфраструктура, турската добра воля или капитала от Персийския залив.
За разлика от другите три фактора, които отразяват начина, по който регионалните участници оформят енергийното бъдеще на Източното Средиземноморие по начин, който усложнява трансатлантическите интереси, Вертикалният коридор е вариант, който отговаря на интересите на САЩ в областта на енергийния износ и частично задоволява европейските енергийни потребности. Вашингтон, преднамерено, или не, е намерил подходяща алтернативна стратегия, дори докато продължава да се застъпва за по-широка, макар и до голяма степен неосъществена, рамка за сътрудничество в Източното Средиземноморие.
Взети заедно,
тези фактори разкриват разминаването
между инвестициите в енергийния сектор в Източното Средиземноморие и политическите процеси, които САЩ и други регионални участници насърчават през последното десетилетие и половина. Египет, Катар и Турция вече разполагат с независим капацитет да забавят, пренасочат или наложат вето върху инициативи за свързване, като всяка от тях има конкретен интерес да гарантира, че бъдещата инфраструктура ще минава през нейната територия, а не около нея. Инициативи като Закона за Източносредиземноморския коридор, който наскоро беше внесен в Конгреса, целят да подкрепят IMEC, 3+1 и EMGF, но оказват слабо влияние върху инвестициите в региона.
Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен наскоро обеща, че ЕС ще помогне за намирането на алтернативни пътища за доставка на енергия до европейския континент, високопоставени американски служители признават, че в крайна сметка пазарните реалности ще определят кои енергийни проекти ще бъдат реализирани. Това е признание, че политиците и дипломатите не са успели да убедят инвеститорите да се присъединят към усилията.
Още по-тревожно е, че
търговските решения създават капан на зависимост -
от стабилността в Египет и инвестициите от Персийския залив, от една страна, или от американския втечнен природен газ, от друга.
Просто Европа многократно заменя една форма на зависимост с друга, като разглежда всеки такъв преход като диверсификация. Източното Средиземноморие следва подобен модел.
Многостранните рамки като IMEC, „3+1“, EMGF и Закона за Източносредиземноморския коридор са полезни инструменти за обща стратегия, но засилването на познатите политически формули, без да се обърне внимание на търговските мотиви за инвестиции, няма да доведе до различни резултати.
Дипломатически клишета не помагат
На първо място, САЩ и техните партньори трябва да обединят и съгласуват действията на регионалните политически и търговски участници. При липса на рамка правителствата се опитват да отгатнат кои стимули ще повлияят на решенията за търговски инвестиции.
Второ, политическата подкрепа за диверсифициране няма голямо значение, ако противоречи на търговските стимули. Ако правителствата искат енергийните компании да изграждат различна инфраструктура, те трябва да направят това изгодно чрез преки инвестиции, финансови гаранции или дългосрочни договори за изкупуване. Иначе компаниите ще продължат да избират Египет.
Трето, и най-голямото предизвикателство, е, че много участници се възползват от
политическата фрагментация в Източното Средиземноморие
Но една истински интегрираща рамка става привлекателна само ако предлага нещо по-изгодно от статуквото или ако статуквото се разклати. Това изисква стратегическа координация между Вашингтон, Брюксел и регионалните участници, каквато никога не е съществувала. Това е още по-трудна задача, когато американските компании са намерили по-удобен вариант във Вертикалния коридор – път, по който се осъществява износът на енергия от САЩ без регионалното сътрудничество, което Вашингтон и Брюксел често възхваляваха, но никога не насърчаваха по значим начин.
