Самодоволството е най-видимата черта на ДПС. Каквото и да се случва, хората на Ахмед Доган почти неизменно го посрещат с високомерни усмивки – сякаш искат да покажат, че нищо не може да ги разклати и винаги ще излизат победители.

Така изглеждаха и след края на парламентарните избори на 4 април. „От ДПС явно сме в тон и в крак с това, което заявиха българските избиратели", доволно коментира изборните резултати партийният шеф Мустафа Карадайъ. Доказателството? Спечелили са 20 000 гласа повече от парламентарния вот през 2017 г. и са добавили 4 депутатски мандата. И какво, това ли е голямата победа на ДПС?

Добре, нека се върнем малко по-назад във времето, за да видим какво ни казва изборната статистика за движението през последните десетина години. И така – през 2021 г. има 336 306 гласа. 4 години по-рано за ДПС гласуват 315 976 души. На вота за депутати през 2014 г., след като приключи участието му в кабинета „Орешарски”, гласовете са 487 134, а през 2013 г. – 400 466. Своя електорален връх партията на Доган достигна през 2009 г., след 8 години във властта, когато получи 610 521 гласа. Можем да споменем и двата евровота през отминалото десетилетие – през 2014 г. (386 725 гласа) и 2019 г. (323 510 гласа).

В тази връзка, да погледнем и вота от Турция, за който родните националисти се тревожат, че едва ли не ще вкара страната ни под второ робство. През 2009 г. почти всеки шести глас (93 926) за ДПС е подаден от чужбина - най-вече от югоизточната ни съседка. Четири години по-късно гласовете вече са 54 353, а през 2014 г. съвсем малко повече – 59 938. През 2017 г., когато Доган се конкурира с отцепниците Лютви Местан и Касим Дал (Обединение ДОСТ), той успя да вземе едва 11 692 гласа. Сега, когато съперници за етническия вот няма, а отношенията с турския президент Реджеп Ердоган изглеждат изгладени, резултатът на ДПС в Турция се покачва само до 19 877 гласа.

От тези числа могат да се направят няколко очевидни извода. Първо, в случаите, когато движението участва в управлението, резултатите му на последвалите избори са отчетливо по-добри. Второ, от средата на миналото десетилетие насам гласовете, подадени за него, неизменно са малко над 300 000. Трето, Турция вече не изглежда като особено значим източник на избиратели.

Защо се получава така? Може би „обръчите от фирми” около ДПС не се хранят толкова добре, когато е в опозиция? Налице са обаче достатъчно косвени признаци, че неговата близост с ГЕРБ му е подсигурила достъп до държавните ресурси през годините. Да не говорим, че движението прибира съвсем легално милиони левове от хазната всяка година под формата на партийна субсидия.

Така че липсата на пари едва ли е отговорът.

По-скоро е липсата на избиратели. ДПС е партия на малкия град и на селото, при това в районите на България, които свикнахме да наричаме „смесени” заради големите дялове турско-мюсюлманско население. Тези части от страната пострадаха силно от упадъка, който се наблюдава извън големите градове – обедняване, безработица, разпадаща се инфраструктура. Реакцията на по-младите хора беше очаквана – масова емиграция в Турция и в Западна Европа. Така се стигна до положението, при което в най-големия и крепък бастион на ДПС – Кърджали, през 2009 г. движението получи 67 770 гласа, а сега с всичките мъчителни усилия на партийните активисти да мобилизират местните хора и да доведат симпатизанти от Турция, докараха до урните 44 599 души. Тоест, избирателите там са намалели с една трета, което пропорционално отразява свиването на партийния електорат в национален мащаб. Това е и причината, поради която движението се насочва към други бедни, изостанали райони на страната без турско-мюсюлмански общности, за да търси отчаяни хора, които ще му продадат гласа си – тенденция, която се забеляза особено отчетливо на местните избори през 2019 г. Доколко това е далновидно предстои да се види – все пак у нас населението трайно се съсредоточава в няколко градски агломерации, които са определящи за бъдещето на страната, включително в политически план.

И нещо друго –

пренебрежението, което партийната върхушка

проявява към своите избиратели,

вече все по-силно ги дразни. И не става въпрос само за неглижирането на интересите и потребностите им, а за направения от тях политически избор. Говорим за преференциите. Ръководството на ДПС изпитва страхотна неприязън към този начин на гласуване, защото му пречи да вкарва в парламента хора по свое усмотрение. Затова си позволява да натиска депутатите, които са получили много персонални гласове, да отстъпват местата си в листите. Тази година 9 избрани народни представители от ДПС се оттеглиха още преди да бъдат официално обявени за такива. Затова гневни избиратели пишат в кърджалийските форуми: „Изгубихте доверие и симпатии. Ние гласувахме за ДПС, бяха избрани първите трима от листата, а сега нито един от тях не е депутат от Кърджали. Язък. С тези трима, които стават депутати, ако започваше листата, щяхте да чакате много. Но това е голям урок за нас избирателите, другия път помислете два пъти преди да сложите фиктивни кандидати ...”

Тези неблагоприятни тенденции принуждават ръководството на ДПС да отчита като големи победи дори скромните 20 000 гласа, получени повече през 2021 г. в сравнение с 2017 г. И когато запитат Карадайъ какво е станало с „изчезналите” 100 000 гласа на ДОСТ, той да отговаря с привидно самочувствие: "За стоте хиляди гласа тепърва ще правим точни и конкретни анализи. Засега имаме за задача да анализираме 20-те хиляди гласа, които са отгоре." Що се отнася до гласовете на Местан, 19 430 от тях дойдоха от чужбина, останалите – вътре в страната. Защо да не предположим, че това просто са били избиратели на ДПС, гневни на движението и търсещи алтернатива в друга етническа партия? И когато тази алтернатива изчезна, повечето от тези гласове не се върнаха обратно при Доган, защото продължават да не го искат.

Как изглежда ДПС днес?

Движението трайно се оформя като една средноголяма партия. Електоралният му потенциал е достатъчен, за да го вкара винаги в Народното събрание, но влиянието му вътре е ситуационно, тоест, зависи от големината на другите парламентарни формации. Токсичната му репутация го прави нежелан за всички партньор. Традиционният му електорат (турци, български мюсюлмани, турцизирани роми) се стопява поради демографската криза. А опитите му да търси избиратели в нетрадиционни райони засега не произвеждат достатъчно значими резултати. Накратко, ДПС изглежда сякаш е изпаднало в своеобразен брежневски застой – партия със застаряващ водач, в която, на пръв поглед, положението не е лошо, но в дългосрочен план не стои добре.