Участието на Том Круз в главната роля ще отведе в киносалоните мнозина, която изобщо нямат работа на филм на Алехандро Гонсалес Иняриту. Макар да е носител на няколко награди "Оскар" и да донесе статуетка на Леонардо ди Каприо, снимайки го в "Завръщането", в последните си филми мексиканецът се е потопил в претециозни метаразкази, които невинаги успяват да задоволят дори критиците. Камо ли масовата публика, свикнала в последните две десетилетия да гледа как Круз ефектно рискува живота си в епизодите от поредицата "Мисията невъзможна".
Филмът "Дигър" е опитът на Топ Том да се върне към сериозното кино и да покаже, че е актьор, а не каскадьор. По-рано той е правил това под режисурата на Стенли Кубрик, Стивън Спилбърг, Бари Левинсън, Оливър Стоун и Пол Томас Андерсън. Иняриту и неговият най-скъп филм изглеждат подходящ инструмент за творческа реабилитация на "последната голяма филмова звезда". Може би 65-годишният актьор дори се е надявал той да изиграе ролята на негова ракета-носител към "Оскар", както го направи за по-младия Ди Каприо - макар "Завръщането" да не е най-добрата, нито най-достойната роля на Лео за награда. Да го кажем меко: Том Круз поема голям риск. Златният чичко въобще не е гарантиран. "Дигър" е амбициозна, претенциозна и сложна продукция, която се срутва под напора на твърде големите си залози и несъразмерно баналните си идеи. Дори продуцентите от Warner Bros осъзнаха противоречията на филма и пуснаха реклама, в която съжителстват диаметрално противоположни определения от ранните критически отзиви като "великолепен" и "непоносим", "шедьовър" и "неприятен". "Всеки сам си преценя" - казва в прав текст клипчето на зрителите.
Decide for yourself. DIGGER – in theaters and IMAX FRIDAY. Tickets on sale now. https://t.co/Z1IpSpFnXd pic.twitter.com/e5ID4WUxbL
— Warner Bros. (@warnerbros) 29 септември 2026 г.
Може би е жалко, но не мисля, че "Дигър" има потенциал да поляризира и разпали публиката, така както три месеца по-рано го стори "Одисея". В най-добрия случай ще поразпали критиците, защото в него има много материал за анализ. Той обаче не се е превърнал в кохерентен, вълнуващ и цялостен филм.
А можеше да е чудесна илюстрация на хиперреалността, в която живеем. Иняриту подчертано е внимавал в "Симулация и симулакрум" на Бодрияр. Филмът започва с бароково разиграни сцени от живота на петролния магнат Дигър Рокуел - самото име е игра на думи с "копач". Дигър върти света на пръста си, има умираща котка и сестра (Сандра Хюлер). Президентът на САЩ (Джон Гудман) и всички негови генерали му козируват. На този етап изглежда, че филмът може да е хапеща гротеска, с цялата безмилостна бутафорност, на който този жанр е способен.
Проблемът е, че Иняриту няма особено чувство за хумор. За сметка на това има слабост към метаразказа. Половин час след началото той предприема драматургичен ход, който сваля залога и любопитството на зрителя към всичко, което се случва. Всъщност "Дигър" се оказва една матрьошка - от всяка излиза нещо друго. Но тези скокове от реалност към симулация и от симулация към реалност, тези двойни дъна са по-скоро уморителни и обслужват повече егото на режисьора, отколкото филмовия разказ.
Формално става дума за екологична катастрофа - нещо, което слушаме (и в киното) вече десетилетия, още от споменатия в диалога Ал Гор. Иняриту бързо захвърля сатиричния инструмент и взема голямата лопата на Дигър - наследство от дядо му - за да ни удря с дидактични слова по главата. Дори най-зрелищната политическа реч на Круз е проиграна. Също и преиграна; всички до един в "Дигър" преиграват. Даже талантът на Сандра Хюлер, която в "Анатомия на едно убийство" и "Зона на интерес" постигаше актьорска виртуозност с едно мръдване на устните, е пропилян. Круз заслужава най-малко порицание, понеже той прави това, което прави най-добре - екстравагантна, хиперактивна солова каскада за награди. Най-лошо преиграва режисьорът: Иняриту сякаш няма доверие на публиката, че ще схване моралния му патос, затова заставя героите си да викат, да гримасничат и да жестикулират прекомерно.
Като разгледаш поотделно съставните части на филма, от тях можеше да се сглоби нещо далеч по-добро. "Дигър" е толкова самовглъбен и досаден, че най-забавната част е да откриваш на кои по-хубави филми прилича. Масови са сравненията с "Доктор Стрейнджлав" на Кубрик, но Алехандро Иняриту просто не издържа в полето на чистия фарс, без да размаха назидателно пръст. Капиталистическият злодей очевидно е почерпан от "Ще се лее кръв" на Пол Томас Андерсън, но нито Том Круз е Даниел Дей Луис, нито тонално и естетически филмът може да стъпи на малкия пръст на онзи. И като стана дума за ПТА, "Дигър" изглежда като огледално копие на миналогодишния най-награждаван филм "Битка след битка". Да, там историята беше разказана от името на леви екстремисти, а тук - на петролната олигархия, но в крайна сметка светът все се разпада, американските властимащи са войнолюбиви ненормалници, а авторът чувства симпатия към героя си. Дори катерицата от "Ледена епоха", която се опитваше да запази лелеяния си жълъд сред разбягващите се глетчери, е по-ярък символ на глобалното затопляне от безпомощните елити в "Дигър" - нали и тя отвори за катастрофална пукнатина в полярния шелф.
В крайна сметка филмът губи всяко подобно сравнение, за да финишира някъде около второкачествени, но натъпкани със звезди продукции като Don't Look Up на Netflix. Иняриту добавя към това доза авторска претенциозност. Резултатът е изпълнен с високопрофесионални киноинструменти, но изглежда и звучи като двучасов публицистичен статус във Фейсбук на стойност 125 милиона долара. В свят, който с всеки изминал ден се старае да надмине и най-отчаяните прогнози на изкуството, точно това не струва и пукната пара.














