На теория датчанинът Николас Виндинг Рефн добива ореола на "култов" режисьор след първите си филми Pusher, Bronson и Valhalla Rising. На практика: докосването му до успеха е само през 2011 г. с Drive (преведен неособено сполучливо тук като "Живот на скорост"), донесъл му награда за режисура в Кан и осигурил звезди като Райън Гослинг и Кристин Скот Томас и за следващия му филм, "Само бог прощава". Това си остават и единствените му два филма до момента, разпространявани на наш екран.
След тях Рефн заснема само още един - "Неоновият демон" (2016), последван от два сериала и тежки здравословни проблеми, заради които през 2023-а изпада за 25 минути в клинична смърт. Това той разказа на пресконференцията в Кан тази пролет, където показа извън конкурсната програма своя първи филм от десетилетие насам - "Адът в нея". Заслужено определен като най-лошия филм в програмата на фестивала, Her Private Hell несъмнено е най-ниската точка и в досегашната кариера на Рефн, макар филмът да носи всичките му авторски отпечатъци. В него той извежда до непоносима досада всички онези авторски своеволия, които му спечелиха суперлативи от феновете и критиката преди три-четири петилетки: и отказа от наративна структура, и безкомпромисния естетически подход, и кошмарното осветление, и повтарящата се от фетишизиране символика, и бруталните изблици на насилие, и нескромно заявената претенция. Новото е, че този път формата е изяла и малкото съдържание.
Подобен избор може да тръгне само в две посоки: да се превърне в класика, или в провал. И в двата случая не е лъжица за устата на масовия зрител, а за критиците е интересен експеримент по търпение. "Адът в нея" е от втория вид. Той напомня на халюциногенен трип, но поразително скучен. И все пак по някакъв извратен начин е филм, за който е по-интересно да мислиш и пишеш, отколкото да го догледаш до края (няма и два часа, но се усещат като двеста). Има красиво и педантично изграждане на част от кадрите и всичко е осветено в предпочитаните от режисьора ярки неонови светлини. В екстравагантно съвпадение компанията продуцент носи името Neon...
Тематично "Адът в нея" е повлиян от приказките на сънародника му Андерсен - не само заради споменаването на "Малката кибритопродавачка" в ключови моменти от безумно бутафорния диалог. От друга, Рефн е вторият датчанин в рамките на една година, който разказва история за баща-режисьор и дъщеря-актриса, които се намират в сложни отношения. Другият е Йоаким Триер с възхитителния "Сантиментална стойност"!
Двата филма обаче не биха могли да бъдат по-далеч един от друг. Докато сънародникът му върви по стъпките на Бергман, Рефн вика "майната ѝ на драматургията" и изгражда хипнотизиращо стерилен свят с плоски герои, слаби актьорски изпълнения и самоцелни упражнения по стил. От първите кадри попадаме в розоволилавия неонов свят на безименен азиатски мегаполис, където хотелът се нарича "Кула", ресторантът "Крепост", а действията и образите на героите са също толкова условни. В главната роля е младата Софи Тачър, изковала досегашната си кариера главно в хорър жанра, в ролята на баща й - Дъгрей Скот. Има и зла мащеха, легенда за зловещия Кожен човек и глуповата старлетка, назована от автора с единствената запомняща се еднословна реплика от целия филм: unfuckable.
Би трябвало да има и тройна история за бащи и дъщери, като мъжките екземпляри неизменно са крайно жестоки и токсични, а за жените може да се каже единствено, че имат лош вкус за облекло. Но в "Адът в нея" всъщност история и персонажи няма. Всичко, което би следвало да се случи и внуши, е само съобщено на екрана в декламационния стил на НАТФИЗ.
С ониричната си атмосфера Рефн несъмнено подражава на Дейвид Линч, само че въображаемите светове на покойния живееха, дишаха, стряскаха и очароваха, а у датчанина всичко остава на ниво ярко осветена инсталация. Не мога и музиката на 84-годишния ветеран Пино Донаджо, работил върху филми на Дарио Ардженто и Брайън де Палма (други двама, в чието влияние датчанинът се кълне).
Може би това е форма на съвременно изкуство, може би не точно кино? Творбите на Николас Виндинг Рефн наподобяват симулакрум. Парадоксалното е, че имаме автор, който яростно отстоява своята оригиналност, но на практика всичко в най-новия му филм е имитация, нещо фалшиво, безвкусно и пластмасово.
YouTube
