Кога една творба се превръща в класика, надскачаща граници и векове? Когато позволи безчет интерпретации - разнообразни, допълващи се, понякога противоречащи една на друга. Така е било с "Илиада" и "Одисея" през столетията устна традиция, преди да се втвърдят в писмена поезия. Който (или които) и да е бил Омир, неговите хекзаметри са достигнали до нас не поради скрижалите на гутенберговата печатна традиция и авторското право, а по много по-далечни и обиколни пътища.
Дали "Одисея" на Кристофър Нолан ще се превърне в класика на киното и съвременния визуален разказ? Това ще покаже времето, но филмът има не само епически мащаб, но и потенциал това да се случи: още преди да изгаснат лампите в киносалоните за първите прожекции, продукцията, нейните герои и нейното съдържание се превърнаха в арена на глобални словесни баталии. Онлайн рапсоди на MAGA мятаха кал и ругатни по кастинг решенията на Нолан; либерални аеди защитаваха творческите му избори; гърците се втурнаха да обиждат и заплюват режисьора, актьорите и всеки, осмелил се да одобри кощунствената интерпретация на техния цивилизационен темел. Ако Universal биха дръзнали да направят тържествена премиера в Атина, каквито имаше в Лондон, Париж и Ню Йорк, разгневена тълпа навярно щеше да линчува екипа, тъй както се случи пред нашия Народен театър с представлението на Джон Малкович по Дж. Б. Шоу за Сръбско-българската война...
Но спектакловите филми на Нолан са все пак насочени към най-широка публика - и и боксофисът им кристално го показва. Макар в трите десетилетия на творчеството си британският режисьор и сценарист да се е заигравал със сложни идеи като квантовата механика, пътуването във времето или ядрената технология, във филмите му няма нищо претенциозно, неразбираемо, елитарно. "Одисея" ще жъне неминуем успех, защото макар да разказва история на 3000 години, тя е за нас, днес. Едно от големите достойнства на филма е, че адаптацията на класическия епос е създадена с респект и разбиране, но в същото време говори на хората, които си нямат и понятие от него, и им говори на съвременен език. Неколцина се оплакват, че Омировите персонажи от екрана звучали, сякаш си поръчват хот-дог в Бруклин, а аз ще ви кажа друго: спокойно, може да не сте чели поемата, макар че в "Читанка" е безплатно достъпен най-добрият български превод на Георги Батаклиев. И в двата случая ще се насладите на зрелището. В тази близо тричасова, 250-милионна "Одисея" има всичко, което трябва да има - епика, трагика, модерен прочит, дълбоко разбиране на текста, мрак, приключение, безбрежни гръцки морета, леко хорър, митология, фолклор, сериозност, мащаб, просълзяващ антивоенен монолог на героя. Има не само Омир и Вергилий, но и Нолан, разбира се - дългогодишните почитатели на режисьора ще мяркат зад древните герои сенките на "Опенхаймер", "Мементо" и "Батман".
Изборът на чернокожата Лупита Нионго за ролята на хубавата Елена? Драматургично не ми се стори оправдан, ако и ролята да трае стотина секунди (част от тях са за близначката-убийца Клитемнестра). Нито допринесе, нито отне от естетическото въздействие на филма. Но понеже темата наболя, възможни са разни интерпретации на това решение: например че Нолан прилага одисеева хитрост с елемент на провокация, осигурявайки си безплатна реклама, каквато с пари не можеш да купиш. (Колко голям трябва да си, та лично най-богатият човек в света да ти е тролът?) Или по-сериозно, според характеристиките на образа и думите на самия продукционен екип: че са искали да представят Елена не като безгласна "белораменна" (по Омир) хубавелка, а като еманципирана жена, която да метне две-три пламенни реплики. Всъщност избирайки Лупита, Нолан - преднамерено или не - разпали една културна война, чийто символ стана отново Елена. Макар че, пак като в истинската Троянска война, и тук женската хубост е само благовиден претекст, под който падат труповете на здравия разум и цивилизования диалог.
Множество спекулации имаше и относно участието на Елиът Пейдж - бивша Елън Пейдж, позната от по-ранния филм на Нолан "Генезис". Тя бе натресена от слуховете в туниката и сандалите на полубога Ахил, чиято роля зрелищно изпълни Брад Пит в популярната, но и малко посредствена екранизация "Троя" на Волфганг Петерсен отпреди двайсетина години. Е, Ахил в тази "Одисея" никак не присъства. Пейдж играе малката роля на Синон, двукратно пожертван боец, оставил кости пред портите на Троя.
Виж, включването на тексаския рапър Травис Скот като древен рапсод е конгениален ход; хубава е и песента му във финалните надписи. Изобщо ако следва да обобщим твърде пъстрия актьорски състав в епизодичните роли - защото главните се броят на пръсти и техните снежнобели изпълнители са известни отдавна - той е очевиден опит текстът да бъде поставен като глобално наследство на човечеството (в каквото неизбежно се е превърнал през изминалите хилядолетия), а не локално гръцки. Затуй и буйстват комшиите. Джойсе, Джойсе, добре че нямаше социални мрежи преди сто години!
Но стига за контекста, дайте за филма. При цялата си внушителност, динамика и мащаб, "Одисея" на Кристофър Нолан е странно интимен. От песните на Омир той премахва нищо по-малко от боговете, сал една Зендая получава кратичка поява като Атина: от античните архетипи извайва разказ за това какво е да си човек, от жестокостта на митовете - хуманистично послание, от грандиозните декори и мизансцени - поуката, че не можеш да спечелиш война. Тя винаги остава в теб като проклятие и като рана. Всичко останало си е тук: и ностосът, и странстването, и гостоприемството, и изпитанието, и поличбата. Не, не е весел летен блокбастър. Но е хубаво, че в корпоративния свят на ексел таблиците все още има неколцина режисьори, на които е позволена - и понякога дори щедро финансирана - авторска свобода.
Актьорските задачи, които Нолан дава на Мат Деймън (Одисей), Ан Хатауей (Пенелопа) и Том Холанд (Телемах), изваждат и от тримата най-добрите роли в кариерата им. Специално Деймън, с дълга брада и всеотдайна игра, докосва сърцето със сдържаното си изпълнение, докосва май и първия си актьорски "Оскар". В канона Одисей е изкусен хитрец, храбър воин и верен съпруг. Във филма го виждаме преди всичко оцеляващ, но и трагичен герой; корабокрушенец в бурите на времето и историята. Пътуването към себе си винаги е и дълго, и страшно, и вълнуващо.
Робърт Патинсън заслужи предварителни хвалби като главния злодей Антиной, но неговата роля е учудващо театрална и еднопластова. Саманта Мортън е ужасяваща и вълнуваща Цирцея в своя кратък епизод. Всички останали гръмки имена в каста са по-скоро знак за славата на режисьора, отколкото да имат действителен наративен принос.
На сетивно ниво "Одисея" е поразителна: само слепец (но без литературен талант) може да се вторачва във формата на шлемовете или силуета на корабите. В аудио-визуалната среда на филма, заснет изцяло с IMAX камери, ясно блести всеки цент от четвъртмилиардния бюджет. Нолан работи отново с оператора Хойте ван Хойтема, за да създаде свят колкото изпълнен с древни заплахи и фантасмагории, толкова и достоверно реалистичен. Неспокойната музика е на Лудвиг Йорансон; и двамата редовни съратници са носители на "Оскар" за своята работа върху предишния му опус "Опенхаймер". Почитателите на хорър жанра, който изживя небивал възход през последните години, си пожелават след сцената с циклопа Полифем Нолан някой път да заснеме цял филм на ужасите...
За да накараш една от най-старите съхранени творби на човечеството да изглежда и зазвучи по новому, се изисква не само майсторлък, но и безстрашие. Такава комбинация рядко има: последната директна екранизация на Холивуд по "Одисея" е тази с Кърк Дъглас отпреди повече от 70 години. Без капка ненужна скромност, техническо ограничение или мухлясала подражателност, без да му мигне окото от столетията, интерпретациите и душманите, сър Кристофър Нолан пренася вечния епос на Омир в XXI век. И корабът на Одисей все така пътува към Итака, и певци песни за него пеят, и агората се вълнува, освирква и ръкопляска.
YouTube
