Медия без
политическа реклама

"Хамнет" и раждането на трагедията

Пол Мескал и Джеси Бъкли в най-сърцераздирателния филм тази година

форум филм

Колко пъти може да бъде препрочитан, преразказван и осъвременяван Шекспир, който пише своите 38 сценични шедьовъра приблизително между 1589 и 1613 г.? В срок от над 400 години, с изразните средства на всички музи и от Уест Енд и Бродуей до училищните актови зали, предполагам, че става дума не за хиляди, а за милиони трактовки. Неговите драми и комедии са едно от онези достояния на световната култура, които ни карат да допускаме божествена намеса в човешките лимити и да намираме все нещо ново и подходящо за нас, днес, тук. Прочит на висота е направила китайката Клои Жао в "Хамнет", неслучайно продуциран от двама колоси на киното – Стивън Спилбърг и Сам Мендес. 

Филмът започва с уточнението, че в елизабетинска Англия Хамнет и Хамлет са били взаимозаменяеми имена. Правописът не е бил стандартизиран, регистрите са се водили небрежно. Че Хамлет може да е Хамнет – починалият от чума единствен син на барда от Стратфорд, е основният драматургичен аргумент в романа на ирландката Маги О'Фаръл (преведен и на български; тя е също съсценарист на филма) и неговата екранна адаптация. Въпреки известна конфабулация - все пак около биографията на Шекспир витаят безчет неясноти и единственото безспорно е литературното му наследство - точно това почива на документирани факти: Уилям Шекспир наистина е загубил 11-годишен син; четири години по-късно на сцената на "Глоуб" действително е премиерата на неговия най-известен опус "Хамлет". 

Но "Хамнет" не е филм за Шекспир. Поетът влиза в действие едва в последния акт преди завесата; 20 минути преди края практически не знаем името му, нямаме представа от творчеството му. Виждаме как дращи по едни листи нощем, но денем той е син на селски ръкавичар, който изживява мощна - почти езическа в своята свобода и буколичност – любов с по-възрастната "вещица" Агнес, обработва кожи, преподава латински, играе с децата си. 

Това е разказ, фокусиран изцяло върху женския поглед към света. Безспорно интересен подход да пресъздадеш епоха, в която дори женските роли на театралната сцена са били изпълнявани от мъже – макар и не толкова революционен, колкото би бил преди #MeToo – той е написан от жена, режисиран от жена, а в главната роля е актриса, на която са поверени основните инструменти за въздействие на филма. Очаквано Джеси Бъкли ("Изгубената дъщеря", "Чернобил") ще вземе "Оскар" за главна женска роля, защото тази година нямаше по-изискващо и по-отдадено женско изпълнение. Циниците биха казали, че ще го получи, защото умее да крещи истерично. Но Бъкли демонстрира неоспорим актьорски диапазон, от тиха медитация до опустошителна страст. Жао я третира като концертмайстор, който няма право на фалшива нота: без нейното съвършенство оркестърът ще се разстрои. 

Първата, закотвена в битовото част на филма е по-монотонна и понякога досадна, но тук разчитаме на операторската работа на полския виртуоз Лукас Жал ("Студена война", "Зона на интерес"), чиято камера вижда гората край Стратфорд като утроба, а мъгливите ливади на Средна Англия - като магичен пасторал. Актьорската игра е безупречна дори във втория план: Емили Уотсън като свекърва, децата актьори Джейкъби Джуп и Оливия Лайн като близнаците Хамнет и Джудит. От най-висока класа е изпълнението на Пол Мескал, чието кахърно модерно излъчване стоеше не на място в героическия "Гладиатор", но тази роля му лепва като ушита по мярка ръкавица. За класически школувания в дъблинската академия "Лир" актьор вероятно е букварно упражнение да рецитира монолози от "Хамлет", но за нас, обикновените зрители на театрите от "Раковска", звучи като откровение. 

Клои Жао и преди е оставяла впечатление (още в "Земя на номади", който не беше чак за "Оскар"), че умее да издигне над делничното и видимото дори най-профаннните сюжети. Като оставим настрани факта, че всеки ред на Шекспир е многократно по-въздействащ от всичко, което писатели и сценаристи могат да съчинят днес, тази година нямаше по-интересен прочит на темите за творческата сублимация и безсмъртието на човешката душа. 

---

"И се­га, ко­га­то во­ля­та е в най-го­ля­ма опас­ност, на по­мощ ид­ва из­ку­сен ле­чи­тел, въл­шеб­ни­кът из­кус­т­во. Един­с­т­ве­но то мо­же да пренасочи отвратителните мисли за ужасното и абсурдното в битието към представи, с които мо­же да се жи­вее."

Фридрих Ницше, "Раждането на трагедията"

---

Катарзисният финал не е за това как изкуството преработва и превъзмогва травми, нито как болката се преобразява в едно от най-известните произведения на човечеството. Той е за буквалното възкресяване на мъртвите, макар и чрез игра, чрез художествена условност. Тъкмо това е тайната съставка на този поетичен, сърцераздирателен филм. Да, музиката на Макс Рихтер е банална и помпозна; да, това не е биографичен филм за Шекспир, а фриволен исторически ревизионизъм; да, разбирам защо "Хамнет" бива обвиняван (от Би Би Си например) в манипулативност. Но не е ли това по-важното в изкуството – да разтърсва, да вълнува, да предизвиква соматична реакция. Клои Жао е направила филм, който е уверен в своята сантиментална стойност и не се страхува от малко сълзи в киносалона. 

Държим сърцето си отворено с #Хамнет в кина от 23 януари.

 

Последвайте ни и в google news бутон

Още новини по темата