В ислямската есхатология صِرَاط (Sirāt) e тесен мост между Рая и Ада, който всички души трябва да прекосят след Деня на страшния съд. Казва се, че е "тънък като косъм и остър като най-острия нож". В светлината на бушуващия конфликт пореден в Близкия Изток, антивоенните нотки във филма зазвучават с нова мощ. "Сират" е един от фестивалните любимци на отминалата година, носител на Наградата на журито от Кан и испанската номинация за "Оскар". Типично авторско кино, своеобразно и неспазващо правила, което пулсира в ритъма на бумтяща техномузика.
Режисьорът Оливер Лаше е французин с корени от Галисия, а филмът му е френско-испанска копродукция. Професионалният актьор на екрана е един-единствен - чудесният Сержи Лопес ("Лабиринтът на фавна"). Той е в ролята на баща, който дири изчезналата си дъщеря Мар. Следите й водят към нелегален рейв в мароканската пустош. Луис е придружен от своя по-малък син (Бруно Нунес Архона) и тяхното куче. Хора, които танцуват като за последно, и неуместното присъствие на объркания мъж на средна възраст в нощта на партито - това е въздействащото начало на "Сират", което предшества началните надписи.
В по-нататъшното им пътуване из пустинята - "на юг, към границата с Мавритания" (Мароко няма обща граница с Мавритания, ако не броим международно непризнатата територия Западна Сахара!) - нищо няма да е, каквото изглежда. Малкото семейство се присъедява към група рейвъри, които уж отиват на още по-далечен и още по-загадъчен танцов фестивал, с надеждата, че Мар може и да е там. Лаше казва, че имал много проста идея първоначално - филм за камиони, които се движат през пустинята. Почти като "Лудия Макс", но на забавен каданс. В трескавите полунощни танци на рейвърите на ръба на цивилизацията има намек за мистериозен глобален конфликт, но дали те следшестват или предугаждат апокалипсиса? Ние не знаем къде се развиват военните действия; дали героите са бегълци, които натъпканите с тонколони каравани спасяват от жестока действителност, или са твърде закъснели за новините. Важното е, че далечният тътен на заплахата се долавя зад оглушителните децибели на техното.
Трудно е да се разкаже повече от "Сират", без да взриви изненадата от този оригинален, звуково и визуално хипнотизиращ филм, но сигурно сте чули за "онази сцена" в средата на действието, която е стреснала, трогнала и втрещила всичките му фестивални зрители. Рязката смяна на тоналността не е тъй неочаквана, колкото привидно ни се струва, мракът около малкия керван на героите се сгъстява постепенно въпреки строго битовите им занимавки. Ще разпознаете безпогрешно и сцената с моста, онзи от заглавието. Тя е незабравима, некомфортна, превъзходна!
Филмът е богат на митологични елементи, но Лаше не се интересува чак толкова от философията, колкото от атмосферата. Тя е толкова гъста - с нож да я режеш. Метафората от заглавието е омотана колкото в метафизика, толкова и в метамфетамини. Но психеделичното усещане не е плод само на наркотиците, които персонажите потребяват, а е безупречно пресъздадено на екрана с помощта на оператора Марио Херце, композитора на музиката, която има важността на отделен герой в разказа - Кангдинг Рей, и авторката на звуковия дизайн Лая Касановас. Интересът на режисьора към рейв субкултурата е детайлен и задълбочен, почти етнографски. Като съвременничка на мейнстрийм периода на този музикален жанр (90-те години на миналия век), с интерес наблюдавам завръщането му към местата, от които е тръгнал - ъндърграунда и маргиналните общества.
Разбира се, "Сират" не е само за музиката, макар аудиовизуалното му въздействие да е земетръсно. Това е филм за загубите, за пътя, самотата, оцеляването, за онова "отвъд", в което всеки отделен зрител може да проектира собствените си страхове или надежди. За гледане във възможно най-голяма зала, с възможно най-добър стереозвук. Не е лек, забавен или оптимистичен, но в тези интересни времени носи утехата, че ето, поне за тези герои светът няма да свърши с хленч (по Т. С. Елиът), а с гръм и бас.
YouTube
