"Всичко, което ти е нужно, за да направиш филм, е един пистолет и едно момиче". Това мото следва Жан-Люк Годар, флагман на френската "Нова вълна" в киното и нейният най-дълголетен и активен представител (1930 - 2022). Всичко, което ти трябва, за да направиш два хубави - камерни - филма в една година, е любов към киното, музиката и тяхната история! Е, и над 30-годишен опит помага, но видимо американският режисьор Ричард Линклейтър е в чудесна творческа форма. Линклейтър е най-известен у нас с трилогията "Преди изгрев" (1995), "Преди залез" (2004), "Преди полунощ" (2013), в която Итън Хоук и Жули Делпи търсят себе си в различни етапи от живота, а също и любовта. Но най-титулуваното заглавие във филмографията му е сниманият 12 години (и непоказван официално у нас) Boyhood, който спечели шест номинации и една награда "Оскар".
През 2025 г. той се отчете с цели две заглавия, показани съответно в състезателните програми на Берлинале и Кан: два филма, които силно се различават тематично и естетически, но и много си приличат. "Синя луна" и "Новата вълна" не трогнаха фестивалните журита (само първият спечели "Сребърна мечка" за поддържаща роля на Андрю Скот), но намериха своите ценители след това. И двата филма са вариация на любовни писма, но ако първият е портрет на младежкия бунт и енергия, вторият е елегия за безвъзвратно изгубеното.
С 10 номинации за най-престижните френски награди "Сезар", "Новата вълна" бива описван така: "най-добрият френски филм тази година е създаден от американец". А "Синя луна" донесе пета номинация "Оскар" на Итън Хоук (и четвърта под режисурата на Линклейтър!), както и за сценарий на Робърт Каплоу. За жалост филмът не и няма да бъде показван по кината у нас извън четирите си прожекции на "Киномания", така че остават алтернативните пътища за гледане; но "Новата вълна" е в киносалоните, където му е мястото. Когато 29-годишният Жан-Люк Годар създава своя магистрален дебют "До последен дъх" (À bout de souffle, 1960), кино не може да се гледа никъде другаде. Филмът с участието на младия Жан-Пол Белмондо и Джийн Сибърг революционира начина, по който изглежда филмите дотогава - и по който се снимат.
Новата вълна, или Nouvelle vague, е направление във френското кино от края на 50-те и 60-те години на миналия век, което променя драматично пейзажа на европейската и световната кинематография и се превръща във вдъхновение за режисьорите от т.нар. нов Холивуд през 70-те (Копола, Лукас, Спилбърг, Скорсезе и др.) Движението от дебютиращи кинематографисти е наречено за първи път "Нова вълна" в статия, публикувана от Франсоаз Жиру във френското сп. "Експрес". Самите режисьори са започнали като журналисти и критици под крилото на Андре Базен в легендарното сп. "Кайе дю Синема", преди да преминат към практика в киното. Те се възползват от напредъка на техниката – по-леки камери, по-чувствителни ленти – и "освобождават" филмите от затвора на студиото, снимайки на улицата, с млади и непознати актьори и с малко пари. Сценариите се пренаписват в движение или се променят до неузнаваемост от импровизациите на режисьора и актьорите, от спонтанно възникнали на снимачната площадка идеи. Връхна точка на този творчески порив е именно дебютът на Годар - макар че Франсоа Трюфо (който е сценарист на "До последен дъх") вече е заснел "400-те удара", а Клод Шаброл - "Хубавият Серж".
65-години по-късно синефилът Ричард Линклейтър решава да си (ни) чукне среща с историята на киното и прави нещо като възстановка на онези славни времена. Получил се е вътрешноведомствен, но рядко красив и хомогенен филм, в който двойниците на Годар и Сибърг са просто поразителни в приликата с оригиналите. Сниман в черно-бяло и формат 4:3, на френски език, както е и оригиналът, "Новата вълна" си позволява фактологически, но не и естестически волности. Той успява да запази духа на оригинала и би било страхотно двата да могат да се гледат един след друг един ден - може би когато филмът заживее втори живот в онлайн платформите, но засега кината не предоставят тази възможност. Срещаме се къде за малко, къде за повече, с всички основни имена на френската Нова вълна, та чак до идолите Роберто Роселини и Жан-Пиер Мелвил, от които Годар черпи съвети и опит. Маниаците ще ги разпознават с густо, неизкушените зрители ще се чудят, но въпреки това филмът е лек и приятен за гледане, смесица от почит към първопроходците и постмодерна ирония. Разбира се, той си остава едно много сръчно копие, учебник по фенство, в него няма нищо от новаторството на оригинала, но както се казва - приятно вспомнить.
YouTubeПо-различно стоят нещата със "Синя луна". Blue Moon е най-големият шлагер на автора на песни Лоренц Харт (1895 - 1943), създал още евъргрийни като The Lady Is a Tramp, Manhattan и My Funny Valentine, които се пеят и до днес (също и важни американски мюзикъли). Филмът, макар и до голяма степен фикция, имитира саморазказана биография на този дребничък, бъбрив, алкохолизиран и злъчно ироничен евреин - при това гей, - комуто талантът и славата не носят мечтаното щастие. Сценарият е базиран отчасти на писма, които Харт си разменя с амбициозната студентка Елизабет Уиланд (в ролята томителната Маргарет Куоли). Верен на Аристотеловия принцип за единство на време, място и действие, Линклейтър бързо прескача откриващите една-две сцени и ни разполага за всичките 100 минути на филма в сепаретата на опушен нюйоркски бар през 40-те години на миналия век. Там ще станем свидетели на целия възход и падение на Лоренц Харт през неговите откровени монолози - и диалози с малцината други персонажи, сред които Андрю Скот като творческия му партньор Ричард Роджърс и симпатягата Боби Канавале като бармана-душеприказчик, с когото си разменят цитати от "Казабланка". Събитията се развиват във вечерта след премиерата на "Оклахома!", един от класическите бродуейски мюзикъли и първият, за който Роджърс "изневерява" на Харт и работи с нов текстописец, Оскар Хамърстийн.
Сърцето на "Синя луна" е изпълнението на Итън Хоук: едно от онези редки превъплъщения, в които спираш да виждаш актьора зад грима и виждаш само и единствено героя, който ни води по цялата емоционална скала от лековатите шеги до драматичното съпреживяване, и нито за миг не ни оставя безучастни. Това е осмото сътрудничество на актьора с режисьора Линклейтър и творческата им хармония е завидна. Номинацията "Оскар" за Хоук е повече от заслужена, както и за Каплоу, който създава остроумните реплики по свой роман на същата тема. "Синя луна" блести със скромността на своята продукция, изпипана съвършено - от всеки детайл на актьорските изпълнения до пресъздаването на духа на епохата от разгара на Втората световна война.
