Имало едно време двама братя. Нюйоркски евреи - като Уди Алън. Джош и Бени Сафди са родени с по-малко от две години разлика и работят заедно като режисьори, сценаристи и продуценти в американското независимо кино, създавайки филми като "Добри времена" с Робърт Патинсън и "Нешлифовани диаманти" с Адам Сандлър.
Но ето че дошло време пътищата им да се разделят. Да направим всеки по един спортен филм и да видим кой ще победи на финала! Нещо такова трябва да са си казали братята. И двата филма са продуцирани от най-малкото голямо студио в САЩ - А24. И двата се включиха активно в надпреварата за награди.
По-малкият, Бени Сафди, сам пише и режисира "Машина за разбиване", като предлага първата сериозна драматична роля на Дуейн Джонсън - Скалата. С което печели приза за режисура от фестивала във Венеция (а не например този за главна мъжка роля, както може да се очаква). Но на фотофиниша преди "Оскарите" по всичко изглежда, че ще триумфира големият брат Сафди - Джош. За сценария на своя филм той се доверява на дългогодишния ортак Роналд Бронщайн и създава история, която носи - за разлика от "Машина за разбиване" - всички запазени знаци на братското им кино досега. Ясно е като бял ден кой задава облика на общите им филми и кой иска да се измъкне от семейната сянка. Важното тук е, че "Върховният Марти" е по-добрият филм. Той превъзхожда конкурента си по повече от един начин, но най-вече - с избора на титулярен образ и актьор. В ролята на Марти влиза Тимъти Шаламе - вече доказано най-голямата звезда на своето поколение, току-що навършил тридесет. Участията му се простират от нискобюджетни продукции като "Призови ме с твоето име" (първа номинация "Оскар" на 21 г.) и "Лейди Бърд", до блокбастъри като трилогията "Дюн" и "Уонка". Той може да играе, да пее, да танцува. Показа го и в иначе незабележимия "Напълно непознат", където се превъплъти в живата легенда Боб Дилън, с което заслужи и втора номинация "Оскар".
Третата неминуемо ще дойде - може би дори в комплект с награда - за "Върховния Марти". Шаламе вече отнесе "Златен глобус" за тази роля.
Въпреки че персонажът Марти Маузер е отчасти вдъхновен от шампиона по тенис на маса от 50-те години Марти Райзман, това не е типичен биографичен филм, а почти изцяло авторова фантазия. Той стъпва върху спортното клише за аутсайдера, който се превръща в герой - но, мисля, Сафди ясно си е давал сметка, че на никого извън Китай и Япония не му пука за хора, които играят пинг-понг. Затова битките върху зелената маса са само претекст да ни разкаже за един антипатичен, наелектризиращ, морално спорен, самонадеян и все пак по някакъв начин привлекателен антигерой. Ролята е изключително сложна, ангажира почти всеки кадър на 150-те минути и Шаламе се хвърля в нея с цялата младежка енергия, на която е способен. Той жертва дори красивото си лице, за да се преобрази в пъпчив очилат тарикат, на когото светът все нещо дължи. В откриващия кадър прави бебе на омъжена жена, по-нататък спи с друга омъжена жена (Гуинет Полтроу в изненадващото си завръщане, което безусловно доказва защо е носителка на "Оскар"), готов е на всякакви дребни гешефти, за да плати разходите си за международните турнири по лелеяния спорт. И дори в тях се проваля. Докато не победи.
Същия драматичен трик изпълнява и филмът. "Върховният Марти" е прекалено дълъг (като повечето съвременни продукции) и понякога изтощителен за публиката, особено ако не познава режисьорския стил на Сафди. А той снима така, както съгражданинът му Уди Алън говори - като картечен откос. Интензивното действие и монтаж са добре познати на зрителите на "Нешлифовани диаманти", и все пак дори на тях в един момент може да им изглежда, че филмът е изпуснат и отпрашил по нанадолнището. Но не е така. "Върховният Марти" е отличен, майсторски заснет, изигран и оркестриран: просто режисьорът е искал да се чувстваме като на въртележка в лунапарк. Има в него и съвсем излишни неща - например нито за миг не хващаме вяра, че действието се развива малко след Втората световна война и японците са току-що победен враг, който се опитва да се изправи; толкова съвременно се държат, обличат и говорят героите му.
Основното, което движи Марти, е непобедимата вяра в собствените му възможности - една американска мечта, която днес изглежда все по-далечна и затова саркастичният прочит е единственият възможен. Амбицията не е само за готините. Волята за победа не е всичко. Основното, което движи машината на филма, е великолепният Тимъти в тази роля. Струва си да го видите само заради това вихрено, виртуозно, вълнуващо изпълнение. И не правете грешката да решите, че става дума за напомпана патетична биография, която вее знаме с 50 звезди и триумфът е в кърпа вързан. Това все пак е филм на А24: непочтителност, не епичност; бъбривост, не зрелищност; постмодернизъм, не реализъм.
"Златните глобуси" са често критикувани за начина, по който разделят филмите жанрово. Така например тазгодишният фаворит "Битка след битка" абсурдно попадна в графа "мюзикъл или комедия". За "Великолепния Марти" обаче не е толкова чудно. Дълбоко в себе си този странен, хиперактивен, увличащ филм е горчива комедия, която нито за миг не се приема твърде насериозно.
YouTube
