"Чужденецът" е екранизация по един от знаковите романи на XX век (всъщност тъничка новела), дело на нобелиста Албер Камю. "В дълбините на зимата аз най-сетне открих, че у мен има едно непобедимо лято", казва по друг повод роденият в колониален Алжир писател, драматург и философ. В дълбините на зимата гледаме в кината адаптацията на Франсоа Озон, която в края на миналата година откри и 11-ото издание на фестивала "Синелибри" под наслов "Пяната на дните".
Един заслепен от слънцето млад мъж извършва наглед безсмислено убийство над арабин; но не престъплението, не и наказанието, нито другите сюжетни развои са важното в "Чужденецът". Романът е класически пример за литература на екзистенциалния абсурд и макар преносът му на екран да е бил труден винаги (дори Висконти се препъва), изглежда направо невъзможно той да бъде извършен от овещественото и прагматично до крайност съвременно кино.
Но Франсоа Озон е ако не виртуозен, то усърден и неуморен в търсенията си режисьор. Продуктивността на 58-годишния френски автор е сравнима само с тази на Уди Алън преди канселирането: от 1999 г. насам Озон снима средно по един филм годишно. Винаги при подобно КПД сред тях се намират по-добри и по-лоши; лековати романси и кримки се редуват със сериозни теми и жанрове като черно-бялата следвоенна драма "Франц" или "По божията милост", почти публицистичен поглед към сексуалното насилие над деца от католическия клир. И както в други свои творби, и тук Озон прибягва до изпитаната комбинация от море, секс, слънце и красиви млади тела; но този път това не е рецепта на щастлив край.
В естетическо отношение неговият "Чужденецът" е несъмнен успех. Поразително красивото лице на Бенжамен Воазен като главния герой - чиновника Мьорсо, влиза в диалог със зашеметяващата камера на Маню Дакос. Тъкмо тя, а не някой от актьорите е звездата на филма (оглеждайте се все пак за присъствието на Дени Лаван). Всеки кадър замайва със съвършенство, така както бялото слънце на пустинята, отразено в ножа на арабина, заслепява Мьорсо и го кара да произведе фаталния изстрел. Диалогът е лаконичен, декорът - минималистичен, движенията - без излишества.
Но дали непосилната, самоцелна красота на "Чужденецът", версия 2025-а, отразява безсмислието на битието, каквото си го представя Камю през 1942 г.? Дали изящните ракурси на Дакос и безупречните пропорции на Воазен и Ребека Мардър (партньорката му Мари) са достатъчен отговор на етичните дилеми, които романът поставя?
Последният половин час прави редица драматургични грешки, стоварвайки твърде много сюжет върху въздушния финес на повествованието до този момент. Забива в религиозни и антиколониални мотиви, които не са в духа на Камю. Дори и повече декоративен, отколкото дълбоко философски, "Чужденецът" на Озон си остава майсторски заснет, непреодолимо удоволствие за гледане. Хипнотизиращото черно-бяло очертава един монотонно живописен портрет на град Алжир и ежедневието на младия мъж, който еднакво безстрастно пържи яйца за закуска, прави секс с приятелката си или присъства на погребението на майка си, без да отрони и една сълза. Което в крайна сметка - а не убийството - го праща на гилотината. "Чужденецът" все пак повдига част от въпросите, тревожили и Камю: ще се разпаднат ли социалните норми, които поддържат света ни, ако не се съобразяваме с тях? Трябва ли да се държим както обществото очаква от нас, дори лицемерно? Непременно лош ли е човекът, който не спазва всичките наложени му ритуали?
Като бонус към филма можете да добавите импровизиран саундтрак: песента на "Дъ Кюър" от 1980 г. Killing an Arab, директно вдъхновена от творбата на Албер Камю, а "Чужденецът" е в киносалоните от петък, 16 януари.
YouTube
