В един студен и мрачен следобед преди шест седмици учен със страст за наблюдение на птици се качва от Ушуая на борда на M.V. Hondius, полярен круизен кораб. Над 100 пасажери и 61 души персонал и екипаж тръгват на обиколка из някои от най-далечните места на Земята – островите Южна Джорджия, Тристан да Куня, Св. Елена. Последната им спирка, в началото на май, трябва да е африканският архипелаг Кабо Верде.
През първите десет дни корабът се бори със силна буря и вълни с височина 2-3 метра. "Много интересни птици в далечина!", пише ученият на приятелите си. Един от тях му праща линк към статия за огнище на хантавирус на круизен кораб. "Кажи ми, моля те, че това не е вашият кораб!", пише приятелят. В следващите дни журналист от "Ню Йоркър" си пише с учения, а вчера беше публикуван неговият разказ. За да не предизвика медийна буря около себе си, разказвачът предпочита да остане анонимен. Публикуваме текста на "Ню Йоркър" с малки съкращения.
----
9 и 10 април са морски дни, с много айсберги. На 12 април, веднага след закуска, получаваме съобщение от капитана да се съберем в салона на кораба. Гласът му звучи сериозно. Решаваме, че сигурно е възникнал някакъв технически проблем. Вместо това, капитанът и лидерът на експедицията ни казват, че имаме пасажер, който е заболял сериозно в последните дни. Лекарят на кораба не е спал 48 часа. Положени са максимални усилия, но, за съжаление, човекът е починал. Всички сме шокирани.
Най-близките пристанища са на осем дни назад, в Ушуая или на няколко дни в другата посока, в Кейптаун. Буквално сме в средата на Южния Атлантик, колкото е възможно най-далеч от суша – много злополучно място да умреш. Единственото логично е да се тръгне към Тристан да Куня, който е на два и половина дни от нас. Всички мислим, че човекът е получил инфаркт или е имал някакво хронично заболяване. Никой не си представя заразно заболяване.
Няколко дни по-късно, съпругата на починалия М. – чудесна холандка, се обръща към групата. Гласът й трепери, емоционална е, но спокойна. Казва ни, че най-голямата мечта на съпруга й е била да види албатрос и затова е бил много щастлив на Южна Джорджия. Като цяло, казва ни, че най-доброто, което можем да направим в негова памет, е да продължим с пътуването и да се наслаждаваме на всичките тези удивителни птици и животни, за които е живял. Настроението е потиснато. Повечето хора мълчат. Но най-доброто лечение наистина е навън, по палубите, при океана, птиците и животните.
На 13 април в 7:06 ч. виждаме Тристан да Куня. Това е остров, който изниква право от океана – върхът на вулкан. Гледката е удивителна – отвесни скали, много вулканични камъни. Виждаме малко село в подножието на вулкана. Виждаме и лавата от последното изригване. Но не можем да оставим тялото на починалия тук, защото няма летище. Ще трябва да го носим чак до Св. Елена, но първо трябва да оправим някакви документи. Не ни разрешават да акостираме на Тристан да Куня, затова чакаме островитяните да дойдат при нас. Те обаче непрекъснато казват: "Чакаме морето да се успокои". Накрая казват, че ще дойдат на другия ден, което разочарова доста хора, защото така губим един ден.
По пътя към Св. Елена М. изглежда като да се справя. Виждам я една сутрин в библиотеката и й изказвам съболезнования. В Св. Елена тя излиза с нас, участва във всички занимания. Но хората с нея по-късно казват, че не е добре. Не излиза много от микробуса. Мислим, че е просто от разбито сърце.
Един следобед, докато слизам от "Зодиак"-а (надуваема лодка) на острова, виждам М. Тя е в отделна лодка с членове на екипажа. Човек от местните власти я води към полицията. Това е последният път, в който я виждаме. На следващия ден тя се качва на полет за Йоханесбург.
На 27 април наблюдаваме птици навън, когато по уредбата идва ново съобщение. Малко сме недоволни, защото с тези птици дори 10 минути да отклониш очи и ще изпуснеш нещо много рядко. Решаваме с моя приятел да не обръщаме внимание на съобщението. Но един от служителите ни казва, че трябва да влезем вътре.
Последното нещо, което очаквам, е нов смъртен случай. Мисля статистически, като учен. Хората не мрат като мухи в рамките на две седмици. Лидерът на експедицията ни казва, че на летището в Йоханесбург, на път за самолета за Амстердам, М. е спряна и й е казано, че не е в състояние да лети. Тя се разстроила много. След като я свалили от самолета, припаднала и веднага е транспортирана в болница, но за съжаление е починала.
Още не мога да го повярвам.
Като в Шекспирова трагедия сме.
Казах си: Явно човек наистина може да умре от разбито сърце. Същата вечер го проверих в интернет, казва се синдром на Такоцубо. Все още не подозираме инфекция.
Междувременно моят приятел от лодката се разболява. Бивш военен, огромен човек, близо 2 м висок. Забелязвам го да лежи на един диван в салона. Решавам, че просто спи, но жена му казва, че не се чувства добре. След това идва ново съобщение по уредбата, че имаме пътник в тежко състояние и трябва да го оставим на остров Възнесение. Слизам до клиниката да се сбогувам с него. Той е с кислородна маска, но ми се усмихва. От Възнесение е транспортиран със самолет до Йоханесбург, където веднага е хоспитализиран и поставен на вентилаторно дишане. Един ден чуваме, че е добре, друг ден – че е зле.
Никой не си представя нещо ненормално – евентуално грип, ковид. Питаме една лекарка на кораба: "Какво, по дяволите, му има на този човек". Тя ни казва, че в Йоханесбург са го тествали за стотици неща и всичко е отрицателно, така че в продължение на много дни това е мистерия.
Минават няколко дни. По план на 3 май пътуването трябва да приключи на Кабо Верде. На 4 май рано сутринта ще излезем да наблюдаваме птици на сушата. Но на 2 май отново има съобщение по уредбата. Не помня подробностите – вече всичко е шок след шок, и като че ли сме претръпнали.
Казват, че най-накрая са установили какво му е имало на моя приятел. След купища тестове – хантавирус.
Повечето хора никога не са чували за хантавирус. Но аз веднъж работех като чистач в Америка. Казаха ми: "Има някакво ново заболяване – хантавирус, можеш да го хванеш от сухи, прахообразни изпражнения на гризачи. Тъй че като метеш след вечеря, слагай маска".
На кораба всички почваме да
четем за ханта и виждаме, че смъртността е 40%
Всички стават много мрачни, но няма паника. Всеки има маски, стои на разстояние от другите, никой не плаче в ъгъла. Прекарваме повечето време навън, спазвайки програмата. Всички казват: "Буквално сме в една лодка". Черен хумор.
На 2 май ни казват, че 80-годишна германка се е разболяла и бързо се е влошила в клиниката на кораба. Тя е третият смъртен случай.
Мисля си, че имаме плъхове на кораба. Но тук има един ключов детайл. На този кораб има ултрамодерни предпазни мерки. На поне едно наше слизане ни изпращат кучета да душат за плъхове. Ден и нощ има действащи капани за плъхове. Причината за всичко това е, че в момента, в който гризачи се доберат до тези скъпоценни острови, ще изтребят птичите им колонии. И край.
Надявам се, че на кораба всъщност има плъхове въпреки мерките. Иначе, при три смъртни случая и много заболели, единственият вариант е редкият щам Andes, който се предава от човек на човек. Този щам е много лоша новина (точно той е).
Не знам дали защото още не можем да повярваме, или защото всичко се развива много бързо, но все още планираме да слезем в Кабо Верде. Пристигаме късно вечерта. Говори се, че няма да ни пуснат да влезем в пристанището. Обикалям кораба да търся светлините на Кабо Верде, но те са в далечината. Толкова ги е страх от нас, че сме пуснали котва в открито море.
Единственият лекар на кораба е болен. Има още един пътник, когото никой не е виждал напоследък. Жената, която е прекарала време с починалата германка, също е в риск. И все още тялото на починалата е на борда.
В Кабо Верде прекарваме много дни в опит да убедим властите да приемат болните пътници. Проблемът с хантавируса, особено с този щам, е, че човек може един ден да е напълно здрав, а на другия - мъртъв. Дробовете започват да се пълнят с течност. Обикновено не би следвало да ни връщат, но третират кораба като заразен с чума. Сякаш сме в Средновековието.
До нас често идват две лодки. По-голямата е противопожарна. Капитанът й е без маска, другите – с маски. Един човек има шапка, но това е. Но всеки ден идват все по-покрити и по-покрити. На финала са като извънземни, опаковани в много катове пластмаса.
Пет, шест, може би седем пъти идват хора да преценят болните ни пътници. Отлагат и отлагат. Всеки път, като дойдат, си казваме: "Ето сега ще вземат пациентите". Но скоро ни става ясно, че Кабо Верде не ги иска.
Екипажът е разтревожен. Те са истинските герои на тази ситуация. Смятат, че властите на Кабо Верде нарушават хуманитарните закони на морето. Но оттам отказват да вземат пациентите, освен ако не може веднага да бъдат евакуирани. Лодка-бряг-линейка-самолет и самолетът излита веднага: това е тяхното условие. Общо взето, не искат болните хора на своя територия за повече от 15 минути.
Всички се оглеждат за евакуационните самолети. Първият най-сетне идва във вторник, 5 май. На Канарските острови има 13 вида птици, които не съм виждал, но хората там толкова се страхуват от нас, че ще ни опаковат целите в найлон и ще ни експедират от лодките директно на самолетите. На кораба сме точно 40 дни. И едва след това си даваме сметка за иронията да влизаме в quarantena, която произлиза именно от изолацията на хора на лодка за 40 дни през Средновековието.
