Един млад мъж тръгва по следите на почти винаги отсъствалия от живота му баща: търси ги в разпокъсаните си спомени, търси ги в разказите на хората, които са се докоснали до него, търси ги и в собствените си детски травми и емоционални липси. С Патрик от "Трима крале" на британския драматург Стефан Бересфорд, след Ромео и Рафе Клинче, след поредица шеметни комедийни роли, актьорът Явор Бахаров навлиза във висшия пилотаж на моноспектакъла. Прави го със завидна непринуденост и мощ, с хамелеонска повратливост в обладаването на всеки следващ персонаж в историята, без по пътя да загуби себе си. Режисира го Юлиян Петров.
Главен герой в произведението сякаш е не синът, а бащата, в когото е фокусиран целият наратив на монодрамата. Още в началния разказан епизод неговият образ се появява плътно обрисуван – колкото привлекателен за 8-годишното момче, толкова и отблъскващ за порасналия и обръгнал в самоирония Патрик. Баща егоист, конте, дребен мошеник, голям фукльо, фанфарон, женкар, вечно изплъзващ се от отговорности, но…баща. Единственото наследство, което оставя на първородния си син след първата им среща (а следващите ще се случват през дистанцията на доста години), е кръчмарският трик с три монети, на които са изобразени трима крале. И задачата младежът да разгадае как става…
И така той като че ли все повече разгадава себе си. През горчивината от изоставянето, от бащината незаинтересованост и пренебрежение, през самотата и страховете, че ще повтори бащините грешки и грехове до победилата човечност, добротата и прошката. Защото много често ние, без да го искаме, сме огледало на родителите си. А „тримата крале“ всъщност не са образите от монетите, а трима по своему уязвими мъже, свързани по кръвна линия – баща, първородният му син и по-малкият от друга от жените на непоправимия ирландски донжуан от пиесата. Отчуждени, но и съдбовно преплетени от неведомите и невидими нишки на родството, което никой не си избира.
„Ние не си спазваме обещанията, ние сме позьори и фантазьори, ние не си държим на думата, ние винаги преувеличаваме фактите, ние сме шутовете в компанията, ние не боравим с истината, понеже се страхуваме от нея… Ние сме чаровниците, ние сме тези дето дължим пари, безверници и безсрамници, освен когато не сме засрамени от себе си… А иначе искаме да сме добри, естествени и меки в отношенията си с хората, и вярваме, че можем да бъдем добри… Смилете се и – ако може да понахалстваме още малко, ние сме специалисти в това – простете ни“, казва героят.
С „Трима крале“ Явор Бахаров спечели тазгодишната награда „Аскеер“ за най-добър моноспектакъл. Без екстаза и патоса на един Мариус Куркински, например, и без флиртаджийско заиграване с публиката като при стендъп комедиантите. Може би сред най-големите достойнства на този толкова талантлив и понякога подценяван актьор е умението му да живее естествено на сцената, отдавайки се на текста без излишна „приповдигнатост“ – явно присъщо на най-добрите от неговото поколение. Да речем, като Бойко Кръстанов, който, оказва се, е преотстъпил открития от него текст на приятеля си Бахаров, преценявайки, че за Явор ще е по-подходящ. Явор го превежда, намира си режисьор, работят. Останалото е част от културната хроника на сезона. След смяната на няколко локации, след турне из България и Европа, последно моноспектакълът се играе в театър „Възраждане“, където ще се възроди наесен.
Стефан Бересфорд, носител на награда БАФТА (2014), създава пиесата „Трима крале“ през 2020-а специално за именития ирландски актьор Андрю Скот, в продължение на повече от 15 години негов партньор и в живота, макар връзката им по онова време да е вече приключила. Текстът е съкровена човешка изповед с терапевтична сила, а Явор Бахаров го превръща в разтърсващо и дълбоко лично преживяване в момент, когато той самият ще става баща.
