facebook
twitter

Култура

Новият deus ex machina: театър през екрана

Най-важната функция на сценичното изкуство от Античността до днес е колективното изживяване на общи страхове, травми и копнежи
298
Вече 11 години National Theater Live променя представата на публика от цял свят за театъра като комуникация "на живо".

Подобно на представата ни за апокалипсис, театралното изкуство също е само тук и само сега. Самото му протичане е свързано с мига на преживяването ни, докато то трае, и на неговата неповторимост. Колко интересен момент е днешният, би възкликнал всеки от "бащите основатели" на европейския театър – от една страна страховете,  копнежите и крайностите са поставени под похлупак от условности и забрани, от друга - се стоварват със стихийна сила и съпреживяването им се случва почти като на сцената в Античността.

Кое е повече или по-малко театрално преживяване – стриймингът на спектакли от затворени театрални сцени, или хорът от аплодисменти и споделеният колективен възторг, случващ се от балконите ни? Вероятно и двете, съдейки по реакциите на всички нас, тоест на публиката.

С новата ситуация на социална дистанция у нас и из целия свят не се ли отделяме от колективното преживяване и от собствената форма на съществуване на театъра като живот в живота? Дали е възможен "преносът" на енергии от сцената през екрана и дали технологията по заснемане на спектакъла ще е новата deus еx machina*, предстои ни да си мислим, отговаряме и решаваме. 

Нека да погледнем на

 

ходенето на театър като на значим жест

 

- такъв, какъвто го познаваме от десетилетия. Представяме си човека, който влиза в сградата на театъра, за да си купи билет. Впоследствие той би могъл да смени облеклото си, дори ежедневното си поведение. Влизайки в театъра, не му се налага да се съобрази с другите присъстващи или отсъстващи хора в един тъмен салон, в който не е позволено да се говори. Дотук зрителят трябва да се адаптира към група общи конвенции, с които се съобразява и останалата част от публиката. След започването на спектакъла процедурата се усложнява. Пред очите и ушите на гледащия възниква и протича живот, изпълнен от актьори, придружен от текст и движения, от визуални и музикални ефекти.

Авторите на спектакъла отдават за определено време (времетраенето на спектакъла също е част от хоризонта на очакване на зрителя) интерпретационните си решения като рамка, в която гледащият да чете, разбира и се идентифицира с протичащия сценичен живот. Той извървява един път, съставен от личните му асоциации, интуиции и знание, за да реконструира в съзнанието си предлагания сценичен материал. Гледащият/преживяващият има правото свободно да възприеме, да одобри или да отхвърли случващото се пред очите му, да открои един театрален език от друг, да доразвива мисловно и интерпретира преживяното. 

Тук попада играта на идентификация и дистанциране на зрителя спрямо представената театрална "реалност". Или казано с думите на Рихард Шехнер, в тази биполярност се отразява "представянето тук и сега на събития, случили се там и тогава". Тъкмо в това е заложена и координатната система, лежаща в основата на зрителското възприятие на театралния феномен. Театралното, както и всяко друго общуване са пространство на обмяна, на сигнали и на знаци, които стават разбираеми, тъй като са положени в единен контекст, бил той по-тесен или по-широк. В подкрепа на тази теза може да послужи и цитат от студията на проф. Александър Кьосев ("Виртуални общности срещу въображаеми общности. Празници. Четене. Бъбрене") за същностните особености в процеса на комуникация на общностите: "Всъщност всеки комуникативен медиум създава общности: не само защото поради самия си характер на медиум свързва хората, а защото създава на своя вход и на своя изход конвенционални роли, типични позиции, които участниците в определен тип трябва да заемат, обвързва тези роли в система и по този начин моделира абстрактна общност от роли".

От Есхил през уличните празници, мистериите, площадния миракъл със сюжети от Евангелието и открития за дневна светлина театър "Глобус" в Лондон

 

театърът е медията на общността

 

И през театъра ние самите получаваме своите роли в тази постоянна комуникация.  През цялата си история той отразява отношението на общността към комуникацията въобще, дори ако хвърлим само бегъл поглед на пространствата за театър от Античността до днес, ще научим много за това отношение и ще започнем за мислим по-сериозно за нашето ново, не колективно, а самостойно гледане пред екрана на лаптопа или телевизора театрално преживяване. 

Повече от десет години са минали от първия National Theatre Live. Първото излъчване на спектакъла "Федра" с участието на Хелън Мирън е на 25 юни 2009 г. и разрастването на това явление по света оттогава е експоненциално. Всичко - от съвременни пиеси и трактовки, танцов и движенчески театър, цирк до класически прочити на Шекспир - е преминало през платформите за сателитно предаване на спектакли на живо. Примерите продължават с излъчването на най-значимите оперни постановки на Метрополитън Опера в Ню Йорк и Кралската опера в Лондон и с огромен успех по целия свят.

NT Live е същински пионер в разработката на този тип театрална медия. Действително новият deus ex machina е

 

техниката по заснемане

 

- режисьорът на заснемането е почти толкова съществена фигура, колкото и режисьорът на сценичната версия. Звукът и осветлението в залата са съобразени във все по-голяма степен с милионната публика, наблюдаваща прожекцията през екрана. И докато в живия театър сами избираме накъде да се фокусираме, тук, подобно на киното, това се върши от режисьора и съответно операторите.

Прожекциите на NT Live и Метрополитън са толкова прецизни, мащабни и всеобхватни, че успяват да предадат дори най-фините емоции на актьорите. Сякаш самото заснемане успява да мултиплицира и засили енергиите и да преведе езика на сценичното изкуство, да го направи разбираем за стотици хиляди хора, да ги приобщи и да обезсмисли границите и дистанцията на екрана.

Не изостава и отговорът от страна на съвременния руски театър – платформата Stage Russia е създадена преди няколко години и трупаща все по-голям брой привърженици по целия свят. Така се проведоха и няколко "гостувания" на най-интересния млад руски режисьор в момента Тимофей Кулябин - 35-годишен вундеркинд от Новосибирск, израснал в театър "Червен факел", близо до полярния кръг и "само" на 3000 км от Москва. У нас гледахме изключителния му театър благодарение на прожекциите на "Три сестри" през 2018 г. и "Онегин" през 2019 г. като част от програмата на платформата "Световен театър в София" и Международния театрален фестивал "Варненско лято".

Безспорно е,

 

киноекранът създава известна дистанция,

 

театърът на живо е несравним с прожекцията, там концентрацията на преживявания е напълно различна от екранната. И все пак "Три сестри" и "Онегин" не просто успяха да развълнуват публиката в салона, а да катализират емоции, продължили много дълго след края на прожекциите. Дори след аплодисментите, насочени към екрана, и просълзените очи на зрителите остана не сантимент или носталгия, а възторжено чувство, усещане за общ език, за близост. Да, такива са възможностите на театъра на живо, но този път сякаш алхимията на театралното преживяване се бе случила по магическа формула. Вероятно реакцията на множество зрители по света е била подобна на българската. Днес Тимофей Кулябин от Новосибирск придобива все по-голяма популярност в средите на съвременния западноевропейски театър. Той поставя оперни постановки в Русия и Европа, а последната му режисьорска работа ще бъде премиера на Дойчес театър в Берлин.

Но има ли я наистина „магията” на театралната ситуация в новите излъчвания на спектакли от Бродуей през Лондон, та до най-новите "кризисни" включвания на софийската театрална общност по време на настоящата особена ситуация? Вероятно я има. Защото нуждата да бъдем свързани с изкуството, от което се учим как да преживяваме и осмисляме и трагедията, и комедията, е все по-силна. И дали това не е така заради твърде многото "екранна медия", която ни пречи да живеем непосредствено тук и сега, сред живите хора около нас? 

Факт е, че театър „Възраждане” със своите 40 места в залата, а и хиляди зрители, наблюдаващи онлайн представлението "Вуйчо Ваньо", създадоха добра комуникационна поанта в иначе зле комуникирания софийски, а и като цяло български театрален афиш. Важно е именно в този ключов за всички нас момент да открием срещата ни някъде, дори и в невидимото виртуално пространство въпреки социалната дистанция. Но нека не забравяме най-важното за случването на театър от Античността до днес - то е колективното изживяване на общи страхове, травми, пориви и копнежи. В този смисъл аплодисментите вечер, песните от балконите в Италия и чувството, че чуваш другите в един отрязък от реално време и място сякаш са истинският неповторим театър. 

 

*Deux ex machina – в античния театър обозначава действието, когато бог (или повече богове) са спускани с помощта на кран на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. Значението на израза впоследствие е разширено и може да се отнася до всяка развръзка, която е невероятна и не следва вътрешната логика на самата история.

 

Все още няма коментари

Още

„Сцена на кръстопът“ се открива за пръв път без Стефан Данаилов
36-ата "Аполония" посреща над 30 събития на открито в Созопол

30.08.2020

599
Почина театралният доайен проф. Димитрина Гюрова

10.08.2020

400

Влез или се регистрирай за да коментираш