В новия документален сериал на Hulu "Маккартни 3,2,1", чиято премиера беше в петък, Пол Маккартни сяда за рядко задълбочен разговор с легендарния продуцент Рик Рубин. Двамата обсъждат новаторската работа с „Бийтълс“, емблематичните години с Wings и забележителната соло кариера на Пол в новия шестсериен документален филм на Hulu броени седмици преди излизането на другото дългоочаквано събитие The Beatles: Get Back - засега също минисериал, но от три части. 

В "Маккартни 3,2,1" рокаджията с удоволствие прави дисекция на музиката и наследството на „Бийтълс”. В първия епизод той разказва предисторията на Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band, може би най-известния албум на групата.

„Бях в самолет с нашият помощник Мал Еванс, ядяхме и той каза: „Би ли ми подал солта и пипера?“.  Вместо “солта и пипера" (salt and pepper), аз чух „сержант Пепър“, казва Маккартни.  "Посмяхме се на това недоразумение. Но аз си помислих, че това звучи като име на много интересен герой."

Маккартни твърди, че концепцията за Sgt. Pepper..., осмият студиен албум на групата, издаден през 1967 г., е пълната свобода от очаквания.

"Реших, че би било чудесно да направим албум от името на други наши, непознати самоличности", разказва той на продуцента Рик Рубин, който участва в документалния сериал. „Така че не да не трябва да се притесняваме, че „Бийтълс“ правят албум, което винаги беше голяма отговорност. Не, това е просто друга група - оркестърът на сержант Пепър”.

"Беше ни писнало да бъдем „Бийтълс", спомня си Маккартни пред Rolling Stone. "Наистина мразехме тези четири момчета с еднакви прически и костюми. Ние не бяхме момчета. Бяхме мъже. Всичко това вече го нямаше, тези момчета, писъците по турнетата… Не искахме нищо от това."

Когато групата приключва с турнетата през 1966 г., четиримата отделят известно време, за да преследват други страсти. Маккартни пътува сам, често дегизиран с мустаци. "Никой не ме разпозна. Беше хубаво, беше освобождаващо за мен", казва той на биографа си Бари Майлс за книгата "Many Years From Now" от 1997 г. 

Маккартни също споделя, че един албум на "Бийч Бойс" от 1966 г. вдъхновява „Бийтълс” да направят свой собствен шедьовър. „Чухме Pet Sounds и си казахме „Добре, трябва да направим нещо по-добро от това". Така че направихме Sgt. Pepper, казва Маккартни. Но ако не беше моментът на объркване с подправките, класиката на "Бийтълс" от 1967 г. - един от най-великите албуми в историята на рока - нямаше да се казва Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band, а сигурно нещо съвсем друго.

Маккартни не може да чете или да пише музика - поне що се отнася до традиционното нотиране. "Което означава, че всичко трябва да е тук", казва той, сочейки към главата си. Както става ясно, не е имало метод за изработване на велики мелодии и всъщност те понякога са се раждали в най-неподходящите моменти. 

„Не винаги около нас имаше магнетофон, за да ги запишем“, казва Маккартни за идеите им за песни. „Налагаше се да измисляме запомнящи се песни, не защото искахме да бъдат незабравими, а за да не ги забравим, преди да сме успели да ги запишем - от чисто практически съображения".

Понякога амбициите им ги тласкат да си разменят местата - както  когато Маккартни поема ролята на Ринго Стар на барабаните в Back in the U.S.S.R. „Показвах на Ринго това, което според мен трябваше да изсвири. Но мисля, че той каза: „Е, тогава си го изсвири ти“, спомня си Маккартни, а Ринго напуска групата за няколко седмици.

Но разбира се, Джон Ленън ще се окаже „идеалното допълнение“ за Маккартни. „Обичах начина, по който той винаги добавяше малко цинизъм към песните“, казва той за начина, по който Ленън балансира по-слънчевата си страна. Например в Getting Better репликата на Маккартни „Постоянно става все по-добре“, е допълнена от Ленън с „Не може да стане по-лошо“.