Какво по-хубаво от повторното консумиране на някое старо, неотшумяло влюбване? Може би по-вълнуващо и по-забавно от срещата ще се окаже очакването й, предвкусването, перипетиите по пътя към нейното осъществяване. Поне така е в „Джими с бялата фланелка“ – първия моноспектакъл на Людмила Сланева, чиято премиера беше преди дни в Comedy Bar Happy Сатира. Текстът е на самата Люси – една от талантливите ученички на проф. Крикор Азарян, а на миниатюрния клубен подиум го е качил режисьорът и сценарист Емил Бонев.

Като в същинско road movie Людмила тръгва на пожар, за да догони край морето доскорошно гадже, което се завръща от чужбина. В представлението актрисата се обръща към себе си с истинското си име, не се спотайва зад аватара на измислена героиня. Историята – драматична за нея, но абсолютна комедия за другите, е откровено лична и, от дистанцията на времето, Люси я поднася с подобаваща доза самоирония. Повлича крак с разсъждения за низините на живота и нанадолнището на съдбата, които никак не обича, защото предпочита да е сред облаците, ала признава, че в момента лежи по гръб и гледа дъното: толкова се е свлякла емоционално. Как обаче ще постигнеш и оцениш небесното щастие без контраста на трагикомичните пропадания?!

За нея те започват с решението й да пътува с такси за къмпинг в Балчик и минават през сблъсъците с разни типове мъжкари и свалячи – от шофьора на злополучното такси през взелите я на стоп надрусани момчета до управителя, който я принуждава да се пребори саморъчно с разпъването на палатка. И накрая – до въпросния Джими, който преминава на бегом в спомена й, за да си тръгне почти ведната и да доведе разказа до преждевременен финал. Той, финалът, леко спихва или направо липсва, но Люси не го и крие – би желала да е по-съвършен, но не е: както несъвършен, разхвърлян и недовършен е животът й. А тя си пада максималистка, станало е ясно преди това от сеансите й по психоанализа и регресия, с които задочно ни е запознала…

В спектакъла Людмила Сланева изявява своя най-верен инструмент – гласа, с перфектна артикулация в тихите тонове (има много емоция и смях до сълзи, но без никакво излишно кресчендо) и с няколко прекрасни музикални композиции: вокалът й се плъзга като змиорка – алтернативен рок малко нещо в ирландски стил, малко а ла Антонела Руджеро от Matia Bazar, и много като Люси – великолепна актриса и певица, не просто и само жената на Стенли. В нейното музикално приключение я съпровожда Ташо Колев от Jeremy?, който е направил аранжименти за две китари и съпортва нейната на живо от полутъмната периферия на сцената. Хореографията е на Анна Кабакова.

…А бялата фланелка на Джими сигурно е оня блян за любов, който от време на време се мярка и ни помахва през далечните плажове от далечните години…