Понеделник

Когато Владимир Путин обяви, че ще признае ''народните републики'' Луганск и Донецк, бях в центъра на Киев. Прочетох цитати от речта му, но не можах да се накарам да погледна лицето му или да чуя гласа му. Изглеждаше, че ще обяви война същата вечер и много хора първоначално се стъписаха, когато чуха думите му. Но след това разбраха, че той няма да спре дотук.

През последните месеци целият свят четеше за предполагаема атака срещу Украйна, но нито аз, нито приятелите ми искахме да повярваме, че може да започне война. Едва след речта на Путин осъзнах: време е да стягам багажа. Събрах си документите, книга, бельо и топъл пуловер, надявайки се, че няма да имам нужда от тях.

След това си легнах в леглото с гръб към прозореца. Но тогава си помислих: ако снаряди влетят в къщата, ще е обидно, ако ме ударят в гърба. Обърнах се с лице към прозореца и заспах.

Вторник

Следващите няколко дни прекарах колкото можех повече време по улиците на Киев. Направих снимки, разговарях с хора и се опитах да запомня всичко за града, който обичам. Киев стана мой дом, след като бях принудена да напусна Приднестровието, международно непризната държава, контролирана от Русия. Трябваше да напусна, след като срещу мен беше образувано наказателно дело за ''екстремизъм'' заради написана от мен книга за условията в приднестровската армия, така че се преместих в съседна Украйна. Тук винаги съм се чувствала комфортно и спокойно: хората са вежливи, мили и жизнени.

Сряда

Няколко пъти през деня видях страшната гледка на хеликоптери в небето над Киев. Подобно на моите приятели, не можех да мисля за нищо друго: следенето на новините беше единственото нещо, с което се занимавах. Изглеждаше сякаш всичко останало е загубило смисъла си и че целият ни живот се е променил завинаги. През целия ден единствената ми утеха беше слушането на украинска музика, която обичам.

Късно вечерта изслушах обръщението на Володимир Зеленски. Той говореше с руснаците на техния език и ги помоли да предотвратят войната.

След това се опитах отново да заспя.

Четвъртък, 05:30 ч.

Събудих се от телефона и всичко стана ясно: инвазията беше започнала. Навън беше тъмно и силната светлина на лампата в стаята прониза очите ми, когато я включих. Чувствах се объркана и известно време не можех да разбера какво да правя. Обиколих спалнята си, опитвайки се да се облека, и сложих още няколко неща в раницата. Приятелите ми непрекъснато се обаждаха, предупреждавайки за началото на войната. Известно време се опитвах да се обадя на семейството си, но те са далече и спяха спокойно.

Навън царяха шум, хаос и безпорядък, но вътре в апартамента беше много тихо. Тогава чух звук отвън, който се движеше с голяма скорост. Мислех, че е ракета. Звукът сякаш проряза въздуха и аз легнах на пода от ужас. Треперейки, избухнах в сълзи. Няколко секунди чаках експлозия, но нищо не се случи. Все още не знам какво беше.

Съвзех се и погледнах през прозореца. Хората носеха куфари; прозвуча сирена; птиците летяха на ята. Намерих лист хартия и написах името си, телефонния номер на най-добрия ми приятел и кръвната си група. Все още е в джоба на дънките ми.

Четвъртък, 07:30 ч.

Решението ми да се евакуирам дойде бързо. Компанията на един приятел организира автобус за евакуация до сравнително тихата западна част на Украйна и аз реших, че е най-добре да отида и да изчакам на безопасно място, докато преценя как да продължа. Взех раницата, излязох от вкъщи. Пред магазините, банкоматите и аптеките имаше опашки; десетки хора вървяха по пътя към метрото. Някои седяха на пода, използвайки метрото като подслон. Някои си тръгнаха и аз тръгнах с тях.

Невъзможно е да оставя телефона: всички са залепени за новините или се обаждат на близките си. Но никой не се паникьосва. Минувачите се шегуват, че няма да им се налага да ходят на работа, но никога не съм виждала толкова много болка по лицата на хората. Утрото е тежко и облачно. Минах по любимите си улици от метрото до автобуса, но не се сбогувах с града. Знам, че ще се върна скоро.

Четвъртък, 09:00 ч.

В автобуса сме около 50 души. Шофьорът разбра важността на момента и ни преведе през площад "Независимост", един от главните площади на Киев. В града вече имаше военна техника. Хиляди превозни средства се присъединиха към потока на трафика покрай нас. Видях жена на предната седалка на близката кола да кърми бебето си; видях много деца; видях матраци и слънчеви панели по покривите; видях седем души, натъпкани в кола със стандартен размер, седнали един върху друг; видях следата от една от първите експлозии в Киев; видях пътни инциденти. Отне ни шест часа, за да изминем първите 70 км извън града.

Отначало карахме на юг в посока Одеса. Не мога да си спомня колко пъти съм се движила по този път, чак до морето, но досега не бях виждала военни постове по него. Там стояха седем войници, пет от които бяха жени. Махнах им с ръка; те се усмихнаха в отговор. В същото време прочетох за удар на руснаците по жилищна сграда в град Чугуев, където беше убито момче.

Четвъртък, 23:00 ч.

Времето отлетя неусетно. Накрая остана само тъмнина. Отбихме се от главната магистрала по селски път на запад, за да заобиколим задръстванията. Топла светлина си пробиваше път през мрака от малките селски къщи по пътя. 

Някои от хората в автобуса звъняха на близки в Русия. Руснаците не вярваха, че войната е започнала, а моите спътници трябваше да им докажат, че руската армия е нападнала Украйна в 5 часа сутринта, докато цялата страна спи.

Четях новинарски репортажи за съпротивата на Украйна срещу атаката, как се бори и се защитава. В същото време някои от моите приятели в Молдова помагаха да се организира помощ за бежанци. Хиляди хора пристигнали в столицата Кишинев, докато руски и беларуски ракети летяха към техните градове.

Почти не спахме. Но хората устояваха и дори малките деца не плачеха. Котките и кучетата, които хората бяха взели със себе си, не издаваха нито звук. Чухме, че през нощта снаряд е ударил жилищна сграда в Киев.

Петък, 06:00 ч.

Спряхме близо до град Хмелницки, 21 часа след като тръгнахме. Скоро от Киев започнаха да пристигат още новини: в района на кв. "Оболон", в северната част на града, започнали обстрели и руски БТР прегазил кола с цивилен зад волана. Бях напуснала същия район едва вчера. Видях видеоклипове от улиците, по които бях минала само преди два дни.

Приятелите ми в Киев не можеха да си тръгнат. Нямаше коли и бензин, а на изходите все още имаше задръствания. Обадих им се, но почти никой не ми отговори. Имах чувството, че съм ги оставила да умрат. Но те са живи, в безопасност и се надявам единствено да не умрат. Приятелката ми Ваня успя да си тръгне; моята приятелка Льоля се крие в бомбоубежище; Богдан е в безопасност.

Петък, 10:00 ч.

Нашият автобус продължи пътуването си. Извън град Тернопил почти няма военна техника. В малките градове по пътя можеха да се видят хора, които се разхождат по улиците. Витае усещане за спокойствие и спасение. Хапнахме и поспахме.

Петък, 16:00 ч.

Пристигнахме в малък град на запад, 31 часа след заминаването ни от Киев. Слязохме от автобуса пред 10-етажен хотел. Хората започнаха да се регистрират за стаи. Оказа се, че на беларуси, както и на руски граждани и хора от Крим е забранено да остават сред търсещите убежище. Аз съм гражданка на Молдова, но приятел, с когото пътувах, е от Минск. Той не може да остане сред онези, които също като него търсят подслон.

Не мога да го оставя. В автобуса с нас имаше още няколко беларуси, които също нямаше къде да отидат. Няма безплатен транспорт, няма път обратно до Киев и може да не ни допуснат в Полша. Едва ли ще успеем да стигнем и до Молдова. Нямаме почти нищо с нас.

Написах всичко това, докато се случваше. Настаних се в хотела и тайно вкарах още четирима в единичната ми стая, в която няма топла вода. Надявам се никой да не разбере.

Близо до хотела има църква и чувам песнопения.

*Лариса Калик е журналистка, живееща в Киев. Родена е в Приднестровието, регион в източната част на Република Молдова. На неговата територия е провъзгласена на 2 септември 1990 г. Приднестровска молдовска република, която няма международноправен статут. "Сега" се свърза с Лариса. Каза, че е добре и в безопасност.