Илиян Илиев е експерт природозащитник, завършил „Екология и опазване на околната среда“. Оглавява варненското сдружение "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие". От години наблюдава индустриалното горене на отпадъци, той е против този процес. През 2014 г. е основен инициатор на референдума срещу изграждане на инсинератор в Каспичан. Живеейки във Варна, успява да следи вноса на RDF (казано разговорно – RDF отпадъци), осъществяван у нас основно през пристанище „Варна - Запад". Сдружението на Илиев реализира и се стреми да популяризира устойчиво управление и оползотворяване на отпадъците. Разговаряме с него по много сложната тема с горенето на RDF отпадъци.
- Какво е RDF?
- Гориво, получено от твърд отпадък. С думи прости, говорим за горимия отпадък от общия - пластмаси, опаковки, найлони, дървени части и т.н.
- От кога се интересувате от темата?
- От около 12 години, след като бях на презентация на британския професор Пол Конет, специалист в управлението на отпадъците. Беше у нас, говори за проклятието да се изгарят отпадъците. Времето приблизително съвпадна и с мой разговор с железничари, които ми казаха, че внасяме боклука на Европа. Разбира се, имам интерес още от студентските години.
- Добре, защо да е проблем изгарянето, след като се прави най-легално, законодателствата, включително европейското, го разрешават?
- Тези отпадъци са предимно от петролни продукти, по време на изгарянето се отделят диоксини, фурани - силно токсични, раково образуващи вещества. В противовес се казва, че заводите, които изгарят отпадъците, разполагат с филтри. И те очиствали. Но чисто инженерно и практически един такъв филтър струва два пъти по-скъпо от самия завод. Освен това е с много кратък живот на действие. Така, за да има екологичен ефект, трябва
да се сменят много често филтрите - невероятно скъпа инвестиция
Ето защо това, което се прави не само в нашата държава, но и в тези с висок контрол, е когато може коминът да се отвори без ползване на филтъра. Не по-малко лошо е, че изгарянето е най-голямата бариера срещу развиването на системи за разделно събиране, рециклиране, компостиране.
- Защо?
- Защото с изгарянето процесът на "управлението на отпадъците" просто става по-лесен - не по-екологичен, но по-лесен. Лесното всеки го търси. Ето сега, ние разговаряме с вас в парка и пием бира. Ако ще има разделно събиране, още тук трябва да има места за изхвърляне на стъклената бутилка, на капачката и т.н. Като това е най-елементарното във веригата.
- Но нали и преди изгарянето отпадъците се разделят, защо то да пречи?
- Много "семпло" е тогава разделянето - нека го наречем така. Ако в другите европейски държави вероятно то е по-прецизно, у нас не е така. Трябва да се разбере нещо важно - всеки завод за изгаряне има капацитет. Това е поточна линия. Тя трябва да върви. Не може днес да спре, утре да тръгне. И обикновено общините, които подпишат договори с такива центрове за изгаряне, след това нямат интерес да разделят отпадъците си - трябва да се постигнат договорното количество отпадъци. Всичко това е змей, който трябва да се храни постоянно.
- Да се върнем на токсичността. Как така след като са вредни, RDF отпадъците съществуват легално?
- Защото RDF се води гориво, а не отпадък. Винаги се измислят политически хватки, методи, които да облекат в общоприета форма нещата, които не са приятни, но следва да съществуват. Ако говорим конкретно за вноса, има и още един проблем - няма никаква процедура за контрол. Никой не знае и не се интересува какво има в балата.
- То и чисто практически може ли да се проследи?
- Ами може например вътре да има живачна ампула или нещо друго подобно счупено. Как ги вадиш? Това е положението.
- Какви количества се внасят в България?
- Нашата информация, опираща се на наблюдение и достъп до публични данни, е че един кораб на всеки 25 дни влиза само през пристанище „Варна Запад“. Корабът е от порядъка 6 - 8 хиляди тона. Крайният получател са циментовите заводи. Събрахме данни от различни източници преди две години и установихме, че през 2021 г. в България са постъпили близо 1 млн. тона боклук, от които 141 883 тона бе RDF. В сравнение с 2015 г., когато "Обществен център за околна среда и устойчиво развитие" започна да следи стриктно процеса,
това количество е нараснало 10 пъти
Рекордна конкретно за „Варна Запад“ е миналата година, когато са постъпили 83 000 тона отпадъци под формата на RDF гориво. Цифрата представлява ръст от 15% спрямо 2023-а и от 20% в сравнение с 2022-а. 42% допълнителен капацитет на инсталациите за изгаряне на отпадъци е поискан от инвеститори у нас.
- А в други европейски държави гори ли се много?
- Масова практика е, където има циментови заводи, да се гори. В Европа годишно се трансферират между 5 и 7 млн. тона RDF. За да не отиват те само в развиващите се страни, има различни ограничения - забрана за износ на опасни отпадъци от страни от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие към такива извън клуба на богатите, забрана за износ за депониране и т.н. Опонентите казват: ами вижте Виена, инсинераторът там е в центъра на града - значи не замърсява. Но вероятно там има контрол, филтрите се сменят често.
- А може и да не се сменят често...
- А може да не се сменят, не знаем как е. Но със сигурност мога да предположа, че в България не се сменят и въобще не се обръща внимание.
- А България гори ли собствен RDF?
- Да. Но като цяло процесът е много забулен, търсенето по закона за достъп до информация винаги е много трудно. Горим много повече вносен отпадък, отколкото собствен. Вносният се предпочита от нашите заводи, защото е много по-качествен. Освен това като сдружение сме установили, че за Варна, например, изгарянето на отпадъците е многократно по-скъпо на жителите отколкото депонирането на сметището в село Въглен. Темата като цяло е много голяма, сложна.
- Откъде е вносът на RDF?
- От Средна и Южна Италия. Докато бе част от ЕС - и от Великобритания. С този тип гориво циментовите заводи хем получават суровина, хем това гориво е субсидирано по европейска линия като заместител на въглищата. И още един проблем има с циментовите заводи. Те казват, че всичко при тях е перфектно, защото при цимента не се отделя нищо - всичко остава в клинкера. Обаче всеки процес на горене се характеризира с газове и пепел. А ако газовете са токсични, пепелта е екстремно токсична. Заводите казват, че нямат пепел, всичко остава в цимента. Добре, но тоя цимент после се слага примерно в строежа на магистралите.
- Като обобщение...
- Базовият проблем е, че хората не са измислили как да се справят с отпадъците - съответно
се измислят най-официални хитрини, "методи" за справяне -
тук да запълним кариера, там да ги заровим под магистрала. Конкретно за вноса трябва да се каже, че това е вреден бизнес. В други случаи, ако някой реши да внесе някакво замърсяващо производство, хората не го искат, протестират. А в случая говорим за неконтролиран постоянен процес от години. В крайна сметка защо трябва да внасяме? Защо да се тровим с чуждия боклук? Защо италианците не си изгарят сами отпадъка? Защо просто не гледаме да си се справим с нашия? Винаги се измислят някакви малки места за горене, където хората са кът, обикновено там има и други предприятия; казва се - там така и така си е мръсно. И ако попиташ един лекар в тези места води ли се статистика от какво се разболяват хората, той отговаря, че не се води.
- А какво казват насреща политици, управляващи?
- Казват, че всичко се прави по европейското законодателство, няма нарушения на нито едно правило. И са прави. Също така казват, че дейността касае частни икономически интереси, заводите например са сключили най-официални договори с чужди центрове за оползотворяване на отпадъците. Така кръгът се затваря, "всичко е наред".
- Дайте предложение за справяне?
- Трябва да има политическа воля, да са налични съответните управляващи политици, които да осъзнават проблема. Да поведат битка, която няма да е лека, включително за юридическо отстояване на интереса насред европейските правила.
