Добрата новина от миналата седмица е, че културата ще влезе в Националния план за възстановяване от кризата. Този план е условие на европейската Комисия за достъп до инициирания от нея Фонд за възстановяване, от който се очаква страната ни да получи достъп до огромен финансов ресурс.

Другата добра новина е условието на ЕК: пари срещу реформи. Това означава, че България ще трябва да обоснове достъпа на културния сектор до средствата за възстановяване от коронавирусната криза с конкретни реформи. Какво трябва да осигурят тези реформи ли? Достъп на публиката до качествено европейско и световно съдържание, конвертируемост на съвременната българска култура и в крайна сметка - интеграцията на този сектор с Европа.

Не, това не означава загуба на идентичност. Това означава развитие на публики и изграждане на капацитет, който да позволи именно на тази специфична идентичност да достигне и да вдъхнови публиките на другите европейски държави. Това означава също и все повече съвместни културни проекти със страните от ЕС.

Днес България е единствената държава - членка на Европейския съюз, в която няма нито един театър*, който да представя целогодишно международно съдържание. Българският данъкоплатец

финансира над 50 театъра

и нито един от тях не е предназначен да показва какво се случва по света - независимо дали става дума за театър, съвременен танц, съвременна опера или съвременен цирк.

Това е все едно всички киносалони да показват само българско кино. Липсата на регулярен достъп на публиката до международно съдържание в изпълнителските изкуства доведе дотам, че ако случайно започне разговор за съвременен цирк, даже образовани хора могат да споменат едно-единствено име - това на Цирк дьо Солей. Все едно в разговор за музика единственото име, за което да се сещате, да е на Мадона. Е, в музиката, както знаем, освен поп има и джаз, и фънк, и много други стилове. Така е и със съвременния цирк, но ние не сме имали шанса да го узнаем, защото още имаме слонове в главите.

Ако говорим за съвременна опера, затруднението ще е още по-неудобно.

Публиката в България обаче няма вина за тази ситуация - тя е жертва на ситуацията. Истинският проблем е липсата на достъп до случващото се на европейската и световна сцена (ако не броим няколкото фестивала веднъж годишно).

Дискусията "реформа в театрите" през годините успя да се свърже трайно

с едно внушение и с един страх

Внушението е, че "ще закриват театрите", а страхът - че звездите на българския театър ще излязат на улицата. В тази дискусия по традиция публиката е пропусната. И ако в София, Пловдив и Варна е възможно макар и веднъж годишно да се докоснеш до нещо различно, то какво се случва с публиките във Велико Търново, Враца, Хасково, Плевен, Сливен? Там има по един драматичен театър, той си има трупа и каквото създаде трупата, това е, до което ще има достъп публиката. 

Представете си сега, че тези театри разполагат с бюджет да представят и международно съдържание и знаят как да кандидатстват за съфинансиране във фондовете на всички държави, от които ще представят спектакли, т.е. могат да удвоят бюджетите си с пари "отвън" и спонсори. Това означава, че публиката във Велико Търново ще може да гледа и театър от България, но и театър от Европа и света, а заедно с това и танцови и циркови и музикални спектакли.

Повечето театри в Европа, ако изключим Германия и Източна Европа, нямат трупи (освен в най-важните национални институции). Тези държави имат театри с бюджети, които представят съдържание от цял свят, копродуцират спектакли както на местни, така и на чуждестранни артисти. Тези театри, заедно с фестивалите за изпълнителски изкуства, участват в активна международна мрежа за създаване и представяне на съдържание. Това означава, че ако стойността за създаването на един спектакъл е 1 милион евро например, културните институции, които си поделят инвестицията, понякога достигат 20 от повече от 15 държави.

В областта на танца като копродуценти на международни продукции традиционно активно участват театри и фестивали от Франция, Белгия, Италия, Холандия, Германия, Испания, а в нашия регион все по-видима е Гърция. От азиатските държави най-забележим е Тайван, в Северна Америка - Канада, а в Латинска Америка - Чили. Френскоговорящата част на Африка днес участва много по-активно в световния културен обмен в областта на танца в сравнение с държавите от региона на Балканите. Единственото

изключение в югоизточна Европа е съседна Гърция,

и то, уви, не вследствие на национални политики, а на усилието на една мощна частна фондация ("Онасис"), която буквално създаде новата сцена в страната и която работи активно и последователно за позиционирането на съвременни гръцки артисти на световната сцена.

Нашите театри не участват в този обмен, те показват само своите-собствени продукции, които, разбира се, и плащат 100% сами. В България не се създават даже локални копродукции, в които копродуценти да са няколко български театъра. Това би позволило да се инвестира в много по-мащабни и качествени спектакли и би обогатило програмите на театрите. Наследената от комунизма система днес е истинско разхищение на пари и гарантирано ограничаване на достъпа на публиките до разнообразно качествено съдържание.

Как да измерим качеството на съдържанието ли?

Има един много лесен начин: само в Европа има стотици международни фестивали за театър. Задавали ли сте си въпроса - при това свръхпроизводство на театър в България - колко български спектакъла на кои български театри са били показани на международни театрални фестивали през 2019 година например? Случва се, разбира се, но ако започнете да броите, ще ви стигнат пръстите на едната ръка и ще установите колко активен е независимият сектор.

Стойността зад нерадостния отговор на този въпрос е над 60% от целия национален бюджет за култура в България. Да, десетки милиони, инвестирани в неконвертируем театър. Една от причините за това е системата на финансирането им, която поощрява посредствеността.

За 30 години никой не посмя да реформира държавните културни институции в областта на изпълнителските изкуства, а малкото сигнали в тази посока бяха необмислени, без ясна стратегия зад тях. Никой не успя да обясни, че реформата в театрите не означава затваряне на театри – напротив, бъдещата реформа би следвало да доведе до "европеизирането", отварянето към Европа и света на всички съществуващи български театри.

Без реформи ще продължим да

ръкопляскаме прави на посредствени спектакли,

защото няма да има с какво да си сверим часовника, а цели дялове на съвременните изпълнителски изкуства ще останат напълно непознати за българската публика.

След толкова десетилетия на капсулиране ще бъде трудно всички реформи да се направят наведнъж, но можем да започнем поне с малки стъпки… Например International Theatre Sofia, вместо сегашния общински Театър "София". Когато за първи път говорих с кмета на София по тази тема преди около 7 години, тя ми отговори: "А какво да правя с директора?". Признавам си, че до днес съм стъписан от нейния въпрос. Аз говорех за достъпа на публиката до международно съдържание, а тя за директора, така че съвсем логично се разминахме.

Другият възможен "пилотен" проект би бил International Youth Theatre с целогодишна международна програма - вместо сегашния Младежки театър. Тъжно е, че през 2020 г. тези идеи още звучат авангардно, а в тях, уви, няма нищо революционно.

Във Франция например, където повечето артисти са на свободна практика, държавата е създала умна система за социално подпомагане, но от артистите се изисква определена минимална заетост на годишна база (610 часа, ако са под 50 години), която им дава възможност за достъп до тази система. За артистите над 50-годишна възраст необходимият брой часове годишно е 507. Максималният период на подкрепа е 8 месеца годишно. Това е много по-справедлив начин за подкрепа от гарантираната месечна заплата, изплащана независимо от ангажираността, както е в България.

Така че страхът "артисти протестират на улицата" е напълно необоснован, ако реформите в системата на театрите са част от общ пакет мерки, който да гарантира социалната стабилност и да се отнесе с уважение и респект към хилядите щатни артисти в България.

Всички заедно трябва да си дадем ясна сметка, че живеем в XXI век и България не може да продължи да бъде капсулирана държава по отношение на културната си сцена. Една цивилизована европейска държава трябва да е в състояние да гарантира достъпа на своите граждани до европейско и световно културно съдържание.

В този контекст се питам: какво щеше да се случи, ако даже 10% от инвестициите, които България направи през последните 10 години в арени, стадиони и футбол, бяха инвестирани за реформи в културния сектор?

За 30 г. в страната ни не беше построен нито един нов театър.

------
* Поради контекста, който има употребата на тази дума в България, уточнявам, че театър е място, в което се представят изпълнителски изкуства, а не място, което представя единствено драматичен театър.