facebook
twitter

Наблюдател

ПОЛЕМИЧНО

Литературните награди стават все по-случайни

Проблемът не е в броя им, а в девалвацията на оценката
1075

Темата за литературните награди* е една от най-болните теми. И не само за наградите, които се присъждат в България. Защото и за общоприетата за най-авторитетна и престижна Нобелова награда за литература често са преобладавали извънлитературни съображения - политически, географски или други. Факт е, че Нобеловата награда за литература през годините не е присъждана на много от най-достойните, а на "най-подходящите" за момента. Типичен пример 


е компромисът с присъждането на Наградата на Чърчил!  


Има и достатъчно други примери от миналото или последните присъждания, които са показателни и потвърждават тезата.
Но тук става дума за национални литературни награди, които се присъждат на различни места в България. Знам, че съществува и мнение, че наградите са много, че едва ли не всяко градче има учредена такава и т.н. Аз не споделям тази позиция. Проблемът според мен не е броят на литературните награди, а кои се номинират и на кого се присъжда съответната награда. Затова е огромна ролята на журитата или комисиите, които определят носителите. Тези литератори трябва да притежават поне две основни качества - професионализъм и неподкупност, да не се поддават на извънлитературен външен натиск и ходатайства.
В последно време масово се забелязва нещо възмутително - загърбени и игнорирани са всякакви стойностни критерии. С неистова упоритост някои обикалят из българските градове, градчета, селца и паланки като председатели или членове на журита и комисии и неуморно сеят невежество, пошлост, цинизъм. Те не само не притежават художествени критерии, но и са неморални. Тази комбинация е смърт за литературата. Почти не остана литературна награда, която да не е опошлена от тези "професионалисти".
Азбучна истина е, че номинираният, а още по-важно - награденият, трябва да бъде от творческия натюрел на този, на чието име се присъжда съответната награда, да е близък по стойност до патрона на наградата, да е от една и съща творческа "кръвна група" с него. Защото една награда не трябва да се присъжда по инерция. Освен когато е за най-добра книга през годината в съответния жанр или жанровете, посочени в статута.


Ще започна с наградата "Солензара", 


която се присъждаше във Франция с посредничеството на българина Дьо Траси, но която през годините бе финансирана с немалко валута от българската държава. Разбира се, че номинираните и наградените се предлагаха от този, който плащаше за превода и издаването на френски език на книгите на предложения, стойността на самата награда и всичко останало, свързано с наградата. Със "Солензара" бяха наградени трима български автори, един от които два пъти, и тримата вече са покойници, но никой от тях не е сред неколцината имена на големите ни национални творци от периода.
Ще си послужа с някои примери, които са повече от категорични според мен. На много места на имената на големи национални творци награди се присъждат на автори, които нямат нищо общо с тези класици. Типичен пример е наградата "Димитър Талев" на Евтим Евтимов. В случая Талев едва ли би бил много поласкан от решението на журито. Евтим Евтимов, първо, рядко пише проза, няма да коментирам стойността му като поет. Но ако например става дума за награда като Мелнишките вечери на любовта и виното, разбира се, че Евтим Евтимов трябва да бъде сред първите номинирани и наградени. А там нямат място за номинации или награда творци като Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов, Иван Цанев, Борис Христов и подобни поети. 
Или да вземем например наградата "Иван Вазов". Нямаше нищо сложно и по-естествено и обективно от това да се определи, че най-заслужилите и първи носители на наградата трябваше да бъдат чл.-кор. проф. Милена Цанева заради огромните й заслуги в изследването на Вазовото творчество и Иван Динков за стихосбирката "Епопея на незабравимите", която е дъщеря на "Епопея на забравените". Двамата наистина получиха литературната награда "Иван Вазов", но след редица други автори, някои от които заслужено, а други - незаслужено наградени. 
Неестествено е поетът Иван Цанев още да не е 


сред носителите на наградата "Атанас Далчев"


Според мен журито с пълно основание следваше да определи Иван Цанев да бъде първият носител на тази награда. Сред носителите на Далчевата награда, доколкото знам, все още не са и сходни поети като Първан Стефанов, Иван Теофилов или Борис Христов например.
Подобна е ситуацията и с наградата "Димчо Дебелянов". Сред наградените има едно голямо име - Иван Динков. В същото време не са лауреати на "Димчо Дебелянов" поети като Първан Стефанов, Иван Теофилов, Иван Цанев, Борис Христов, Валентина Радинска, която не само е сред най-стойностните ни национални поетеси, но има и книга за Димчо Дебелянов, и редица други достойни имена от националната ни лирика.
Ще дам пример и с Националната литературна награда "Никола Фурнаджиев", към която имам отношение. Журитата, в които аз съм участвал, сме наградили поетите Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов и Христо Фотев. Мисля, че няма от какво да се срамуваме всички от журитата. Също и тези, които присъждат наградата на Първан Стефанов, са с чиста съвест. Това според мен беше доскоро най-опазената награда. Но последните присъждания започнаха да я компрометират. За да се стигне до решение наградата да бъде поделена между Евтим Евтимов и Борис Христов! Евтим Евтимов е твърде далече от Фурнаджиев и като писане, и като стойност. Да приравняваш Борис Христов с Евтим Евтимов, е като да сравняваш планината с равнината.
Понякога причините за неудачите при определянето на наградените се крият и в самия статут на съответната награда. При всички случаи предложения и номинации трябва да могат да правят писателски сдружения, издателства, университети и културни институти и сдружения, в които членуват и работят професионални литератори. Защото ако авторите сами трябва да изпратят книгите си, то като правило 


най-стойностните не се самопредлагат


а трябва да бъдат поканени и предложени от други.
Искам да отбележа награждаването на Никола Радев с най-престижната руска литературна награда "Михаил Шолохов". Наградата Радев получи през 2005 година за наистина блестящата си книга "Когато Господ ходеше по земята". Ще отбележа и още две подробности около нея, които съвсем не са маловажни. Едната е, че Никола Радев е въобще първият  писател извън ОНД, който е удостоен с наградата "Михаил Шолохов", а като имаме предвид известната ревност и патриотизъм в повече на руснаците, изводът се налага сам. Освен това впечатляващ е и фактът, че наградата Никола Радев получи за стогодишния юбилей на великия руски класик. 
Често от членове на журитата се изтъкват мотиви като този, че съответният автор не бил получавал скоро някаква награда, социални причини или други. Това са абсурдни извънлитературни съображения, които нямат място сред доводите за присъждане на която и да е литературна награда. Единствени трябва да бъдат художествените критерии. 
-----
*Темата за литературните награди е отворена. Редакцията не споделя всички пристрастия на автора, чиято статия печата с леки съкращение, но е готова да дава думата и занапред както нему, така и на други анализатори на литературния ни живот.

3

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

"Овладяването на мощта на еволюцията" получи Нобела за химия

04.10.2018

150 3
Тръмп от Острова

20.07.2019

Петьо Цеков

3848
Данъчният рай се разлиства

Коментари

Registriran

"Темата за литературните награди* е една от най-болните теми."

 

Звучи като начало на обещаващ виц!!!

Registriran

Литература -- няма, но наградииииииии -- имаааааа!!!

сталкер пустиняк

Наградата Радев получи през 2005 година за наистина блестящата си книга "Когато Господ ходеше по земята". 

 

Чак пък блестяща! Пикантерии за руските автори, описание на пиячката в Русия, докато е бил студент, разказване на вицове за чукчи...

Калин Донков е на светлинни години напред в сравнение с Радев, но пък не виждам да е награден. 

Влез или се регистрирай за да коментираш

×