Не знам на колко съм бил - но на не повече от пет, със сигурност. Било е лято, на село, при баба. По незнайни причини една привечер дядо ми проведе нещо като четене на глас. Четеше страници от романа "Под игото" на Иван Вазов. Това не му беше присъщо - да организира такива домашни литературни вечеринки, не си спомням да го е правил друг път. Обаче на - сега четеше, с малко пресеклив глас, някак важен и тържествен, с очила на носа, седнал изправен на масата, а слушатели бяхме моя милост, притихналите ми баба и леля, които плетяха в същото време, и кротко мъркащият под стола котарак. 
Страшно беше! Не разбирах всичко, но ставаше дума как турците са разбили въстаниците, горката Рада гледа през прозореца кървища и трепери, а някой е нахлул в двора на къщата и се мъчи да изкърти заключената врата. Най-ужасен в детското ми въображение обаче 

беше един огромен крак, 

който по едно време се показа през пробитата във вратата с ритане дупка! Този крак го сънувах по-сетне, макар да се беше оказало, че не е крак на враг, а на приятел, на Боримечката май, който идел да отърве Рада...
Както и да е, кракът - свой или чужд, но страшен, и четивото "Под игото" очевидно имаха и имат капацитет за натоварване с богата символика. По-късно прочетох "Под игото" самичък, разбрах и научих повече, но страшният крак остана - не толкова като част от литературата, колкото като част от дядовото литературно четене по икиндия в зората на живота ми. 
Тези спомени ми изплуваха покрай току-що отминалия национален празник, който ме остави с двусмислени впечатления. Политическата закваска на всеки празник, неизбежно пълна с политическо говорене и дефиле на властимащи пред микрофони и по трибуни, този път бе съчетана с известна шизофреничност. 
Защото в случая празникът съвпадна с остротата на актуалната антируска риторика от някои политици и обратното говорене в други кръгове на подсурдинковото русофилство, в широки части от населението. Щеше да е комично, ако не беше по-скоро унизително - опитът на едни да не се споменава Русия като фактор в освобождението и празника, и - от друга страна, остатъчното и може би по индукция, повече на битово, отколкото на медийно равнище, разпалено говорене как Русия е най-силната и как само с нея в калъп можем да сме силни и спокойни за бъдещето. 
Шизофренично си е. Такъв национален празник с подобни раздвоения навежда на нерадостни мисли за нацията. Добре е да изравним дишането по тези въпроси - и на битово, и на политическо равнище. Защото въпросите за национална независимост и право на държавност, както и на съответстващия им често национален празник в различни страни, са част от държавотворната ритуалистика. И прекаленостите в една или друга посока, както и противоположните тълкувания 

изпращат объркващи послания, 

особено към неукрепнали глави и общности. 
Инак в историята и документите сега няма нужда се ровим. Нещата са ясни, но всеки вади от тях само подкрепящото доктрината му. Русия е искала да си разшири империята на югозапад, и изобщо не й е пукало за българите, е едната теза. Другата е, че Дядо Иван само от жал и съчувствие е дошъл да ни отърве от агаряните, жертвайки десетки хиляди свои граждани по бойните полета на Балканския полуостров. И двете тези съдържат по нещо вярно, но днес не е най-важното да ги блъскаме една в друга, докато от едната не остане нищо, а другата покрием с бронз и фалшива позлата. 
Защото е XXI век. Днес знаем, че въпросът за националната независимост на етнос или територия е един от най-сложните в съвременната политика. И - когато не си велика сила, то и твоята воля, но още повече великите сили са тези, чиито игри и мераци правят твоята независимост някъде лесна и възможна, а другаде - буксуваща цели столетия. Тези игри и сили правят например независимата държава Косово, но не правят независимата държава Кюрдистан или Каталуния. Те преследват своите интереси, и понякога те съвпадат с твоите, друг път - не. 
От тази гледна точка днес може би най-добре за политиците ни би било България да е добила независимостта си от Отоманската империя вследствие активна интервенция на НАТО. Или понеже тогава е нямало НАТО, то на славен рейд на британската кавалерия или внезапен марш на наполеоновата инфантерия на югоизток. Обаче не е така. И това никога няма да се промени. България получи свободата си след войната, обявена от "Александра II", както го нарича Вазов, и след многото жертви на солдати от армията и коалицията му, водени от него.
Това не значи, че следва завинаги по тая причина да сме джудже край пеша на империята, подтичващо благодарно и угодливо през десетките следващи векове. Не за друго, а защото империите и императорите им са невинаги на прав исторически, граждански, дори технологичен път. И защото свобода значи свобода, включително да воюваш, ако трябва, срещу империята, щом така те е пратила държавата ти - като генерал Колев например. 
Но да знаеш истината трябва, а не да размахваш крак из медии и читанки - я в дънки, я в потури, я гол, и да го въртиш като 

поредното статукво на историческата нищета. 

Вазов затова е простичък, но важен относно историята: "В данния случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II... Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка, историята, и тя се кланя на успеха."