Необезпокояваното отглеждане на нетолерантност, расизъм, ксенофобия, мизогиния; нормализирането на речта на омраза и изключването са жесток проблем за всяко общество. Историята за съжаление е богата на примери докъде води подобно необезпокоявано отглеждане на обществена отрова. Далеч по-сериозен проблем е обаче доминиращата в България нагласа да не се прави нищо с фалшивия аргумент, че и другаде стават такива неща. Факт. И другаде стават изнасилвания, и другаде се виждат нацистки поздрави, и другаде мъже бият жените си, и другаде фашизоидни партии участват в управлението. Докога обаче това ще ни служи за извинение да не правим нищо?

Не е изненада станалото по време на футболния мач между България и Англия

Фашистките, расистки и ксенофобски прояви на българските фенове са следствие на поредица от премълчани или по-скоро толерирани омрази в обществото. Омраза към ромите; към селяните и съответно към софиянци; омраза към членовете на LGBTI общността; към левскари и съответно цесекари; към либерали; към майките на деца с увреждания; омраза към кърмачките; към всеки с различно мнение; омраза ad hominem, като най-яркият пример е Иван Костов, но също Грета, Сорос; омраза към жените; към норвежците; омраза към реда и закона... Списъкът, уви, е дълъг. Омразата се подхранва от медии, политици, от обществото. Тя се възпитава от най-ранна детска възраст. Обществото дори ликува, когато някой открито заяви омразата си към друг. Всеки, който дръзне да каже, че това не е окей, че води до пълен разпад на обществото, бива... мразен. Именно заради цялата тази омраза ни най-малко не се изненадах от станалото на стадиона.

Това, което не спира да ме изненадва, е тезата „ама и другаде е така“. И другаде, казват мнозина, има корупция, и другаде има некадърни политици, и другаде има нацита... Най-общо казано, и другаде бият черните. Изненадва ме, защото за всичките години, прекарани в България, не успях да проумея защо винаги гледаме лошите примери и упорито избягваме добрите? И защо, дори и да няма добри примери, отказваме да бъдем първи и да решим даден проблем? Защо търсенето на решение ни пречи повече от проблема? Факт е наистина, че във все повече държави има ръст на национализма, на симпатията към нацизма, на ксенофобията, расизма, на речта на омразата и мизогинията. Факт е също, че и другаде има проблеми с корупцията и върховенството на закона. Но също така е факт, че на много от тези места има силна обществена нетолерантност към тези проблеми, изработени са или се изработват механизми, независими институции, закони, които - къде успешно, къде не - се борят с подобни явления.

Основите се леят в образованието от най-ранна възраст

Децата се възпитават в емпатия, в поемане на отговорност, в солидарност и съпричастност към различните. На политическо ниво истинските лидери не губят нито секунда и моментално осъждат всяка зловредна проява. В този смисъл Германия, макар и ползвана за пример от отричащите добрите практики, всъщност е пример именно за такива. Наскоро имаше сериозна словесна престрелка в Бундестага, при която депутати на Алтернатива за Германия прибегнаха до реч на омраза и симпатии към нацизма. Това извади германската канцлерка Ангела Меркел от кротката й същност и тя без никакво колебание, с твърда решителност и на висок тон заяви: „Всеки ден сме свидетели на нападения срещу евреи, нападения срещу чужденци, насилие и реч на омраза. Трябва да се борим срещу това. […] Докато не стане ясно, че в тази държава има нулева толерантност към расизма, омразата и ненавистта към други хора, няма да е възможно подобаващо съжителство.“

Германия е страната, която упорито избягва да допусне до управлението групировки като Алтернатива за Германия. Водещите политически партии преодоляват идеологическите си различия в името на това да не допускат легитимирането на подобни политически формации, паразитиращи върху обществото с извинението, че са демократично избрани. Германия знае по-добре от всеки друг, че и Хитлер е дошъл на власт по демократичен път. Демокрацията не е оправдание за толерирането на подобни формации. Такива схеми на заобикаляне на мразещи политически движения има и в други държави. Изборите в съседна Северна Македония, в Нова Зеландия, във Франция, Холандия и дори в Германия през последните години показаха, че избори може да се печелят и с положителни послания за единство, солидарност, взаимно уважение, толерантност, проевропейщина.

У нас обикновено е новина, когато някъде другаде министър, премиер, президент или обикновен депутат подаде оставка заради нещо, което си мислим, че е незначително, например возил майка си до болницата със служебната кола; хванат да плагиатства в бележка под линия; неизползвани по предназначение обществени пари и т.н. Това се превръща в новина, защото у нас летвата на търпимостта е много висока. Хората не могат да се възмутят от дреболии, че политик обидил цяло едно малцинство или друга уязвима група. За повечето дори корупцията не е проблем. Това създава у обществото усещане за безнаказаност - всичко е позволено, докато някой не каже „стига“. Само че това „стига“ така и не се казва. Нито когато стана ясно, че все повече и повече мъже пребиват до смърт жените си, нито от пълното извращаване на политиката и превръщането й в нискокачествен цирк, нито срещу неработещите в услуга на гражданите полиция, администрация, съд.

Кога ще кажем „стига“?

Кога най-сетне ще спрем да оправдаваме безумните прояви на членове на обществото с това, че и другаде стават такива неща? Нима наистина толкова ни харесва тази свинщина, в която всеки може да прави каквото си поиска и това да остане безнаказано? Спим ли по-спокойно, когато знаем, че и другаде размахват свастики? Наистина ли мислим, че това е шега, че е нещо незначително и няма проблем? Ако е така, това е гигантски провал на образователната система. Не че е новина, но все пак е важно да се казва достатъчно често. Смущава ме това, че не успяваме да се възмутим от истинските новини, но се възмущаваме от фалшиви новини за норвежките крадци на деца, за финансирани от Сорос протести и за какво ли не още.

И не, не сме жертви на ничий замисъл. Жертви сме на собствените си действия и бездействия, защото сами сме решили, че от нас нищо не зависи. А всъщност от нас зависи дали да ползваме фалшиво медийно съдържание и дали да му вярваме. Наша отговорност е за кого и с какви очаквания гласуваме. Ние сме тези, които ежедневно допускаме уж дребни безобразия - да пуснем пререждащия се на светофара, да бутнем 20 лева на катаджията за уж дребно прегрешение, да кажем „нищо, няма проблем“, вместо „това е лошо и не трябва повече да се повтаря“. Ние сме тези, които трябва да градим бъдещето си, но вместо това изглежда, че мнозина българи са оставили своето някой друг да им го гради, просто защото и другаде е така. Само че нашите деца, а и много от нас бягаме към онова другаде, вместо да останем. Причината е, че в това другаде знаят какво е добро и зло, правилно и грешно и реагират по съответния начин. Не се оправдават с другаде, а търсят решение на проблемите. В повечето случаи ги и намират. Нас обаче ни е страх, че може да не намерим най-доброто решение от първия път, защото тогава скептиците ще зинат в хор: „Ето, видяхте ли, че по-добре беше да не се прави нищо.“ Страдаме от дълбока и патологична неувереност и си въобразяваме, че мразенето на различните ни помага. Предпочитаме да се докажем не с постижения, а като мачкаме по-слабите. Затова и омразата е намерила хранителна среда у нас. Мразя, значи съм. Унищожителен и изкривен възглед за света, който води до разруха. А светът е толкова хубав и шарен с всичките си различности, екстравагантности, странности. Защо си затваряме очите за него? Защо го отхвърляме? Защо го мразим? Защо толкова много ни е страх? Кога най-после ще ни писне и ще кажем - стига?