Вече близо месец – някъде по-дълго, другаде по-отскоро – почти целият цивилизован свят е под „домашен арест“. При това без да е извършил престъпление, освен че свободно е пътувал, срещал се е с хора, преминавал е граници и е присъствал на стадиони, в киносалони, театрални и концертни зали. Забраната да бъдем заедно доведе в много кратки срокове до съвсем нови представи за изкуство и развлечение. Или поне за тяхната употреба.

Общото разбиране за „културен живот“ от хиляди години насам се е изразявало в това да си сложиш новите дрехи и да отидеш заедно с още сто или сто хиляди души (в зависимост от века и артформата) да съпреживееш едно произведение на изкуството. Или няколко.

Разбира се, това постепенно се е променяло в последните малко над сто години - с появата на киното, звукозаписа, телевизията, домашното видео, стрийминг услугите.

Но нито едно от тези технологични нововъведения не успя да убие Срещата - между артиста, който създава или интерпретира творбата, и публиката. Театрите и концертните зали не спряха да се пълнят след раждането на киното и телевизията. Появата на „Нетфликс“ и номинациите за „Оскар“, които получават техните филми, не доведе до затваряне на киносалоните. Почти никой не купува музикални албуми на твърд носител днес, но изпълнителите продължиха да изнасят турнета по цял свят, печелейки милиони от многохилядната си публика.

Коронавирусът обаче успя. Днес театрите, кината, концертните зали, галериите в цял свят са затворени. Знаем откога. Не знаем докога. Блокадата може да продължи месец, три или шест. В началото събитията се отлагаха оптимистично – с месец-два напред. Днес много културни прояви са пренасрочени директно за 2021 г., защото една премиера означава планиране, рекламна кампания, бюджет. За оптимизъм се смята, ако датата е преместена за есента на настоящата година (има и немалко оптимисти). Подобен глобален вакуум не е имало и през световните войни. Дори по време на епидемията от Испанския грип през 1918 г. „Бродуей“ не затваря врати.

Макар и „арестувана“,
 

културата и общността, която седи зад нея, не стои безучастно. Всъщност тя направи единственото безусловно радостно нещо в рамките на тази епидемия (поне засега). За да преодолее затворените врати на физическите културни пространства, отвори своите виртуални врати към възможно най-широка публика.

Зрители от цял свят получиха безпрецедентен достъп до концерти, театър, опера, филми, музеи, библиотеки... От лесната – и безплатна – възможност със сигурност са се възползвали и мнозина, които иначе рядко или никога посещават тези културни пространства. С един клик на клавиатурата си те достигаха до шедьоврите на „Мет“ и „Болшой“, които иначе изискват скъпи пътувания, билети, че дори и адекватни тоалети.

Стотици българи, които навярно не са стъпвали на опера, слушат и гледат спектаклите на Софийската опера и балет. Театър „Възраждане“, който има 100 места в своята малка зала на площад „Славейков“, игра пред 3000 души онлайн.

Тук идва и първата уловка. С много малки изключения, цялата тази „културна програма“ е абсолютно безплатна.

Тя е подарък.

Този страхотен жест трябва да помним, отбеляза резонно номинираният за „Оскар“ български художник и аниматор Теодор Ушев, и когато „голямата дисоциация“ приключи, некаq преди да отидем на мол, хотел или круиз, първо да си купим билет за кино, театър, концерт. Да се надяваме, че хората ще се сетят за това, дори и без да са прочели неговия апел, и ще подкрепят онези, които - даром - са се погрижили за тяхното психическо здраве по време на епидемията.

В момента ние черпим култура „от склада“, от златните фондове, създадени в по-добри и охолни дни. Но когато това свърши, и, дай боже, да свърши скоро – ако няма финансиране, няма да има и нова продукция. Този въпрос болезнено повдигнаха българските независими артисти и продуценти (те са около 70 000 души от общо 100 000 заети в културния сектор у нас), които инициираха широка анкета и изчислиха, че само за 2-3 месеца загубите им от спрения културен живот ще възлязат на над 7 милиона лева. Също като всички онези фризьорки и цветарки, които трябваше да затворят малките си бизнеси, и нещатните артисти останаха без приходи за неограничено време. Буквално преди ден държавата предприе мярка за финансова защита на най-бедните сред тях - три минимални заплати, които да осигурят оцеляването им поне в първите месеци на творческо бездействие и липса на пазар.

Има една мисъл, устойчиво приписвана на Уинстън Чърчил по целия свят, макар той да не я е казал. Когато по време на ВСВ му предложили да спести от бюджета за култура, той отказал с думите: „За какво тогава се бием?“. Не е вярно, но е добре измислено – и цивилизованите европейски държави работят в тази посока. „Сега“ на няколко пъти цитира в числа

мерките, които се вземат от различни държави в ЕС

(а и от Великобритания, която вече не е част от съюза) за защита на тяхното културно многообразие в тези трудни времена.

В подобна екстремална ситуация, разбира се, не е време само за мрънкане и подаяние от държавата. Творците и културните институции показаха, че могат да реагират бързо и да мислят разчупено – и тук вече топката е в тях (но и в тяхната публика), за да отговорят на променените реалности. В крайна сметка това е първото извънредно положение в историята, по време на което сме глобално свързани в интернет.

И както българското образование, застинало някъде около края на XIX век, криво-ляво проходи дигитално само за няколко седмици, така и те ще трябва да се обучат за работа с новите инструменти за комуникация. Дори и без да има коронавирус, в последните десетилетия тенденцията е зрителят да става по-мързелив, по-трудно да излиза от вкъщи. Бумът на стрийминг услугите не се дължи само на напредъка на технологиите, а и на всеобщата готовност тези технологии да заместят познатите досега форми.

Да, екранът у дома е малък и, да, не е същото. Някои се оплакват, че в театъра звънят телефоните на невъзпитани съседи по ред, а в киното се хрупат пуканки, но аз лично чакам с нетърпение момента, когато ще мога да напусна пространството между четири стени и да отида на истинско „живо“ събитие. Не е така с всички. Затова може би артисти и продуценти трябва да седнат с молива и да

помислят как да монетизират своя продукт

днес, сега, в интернет пространството – единственото културно пространство, с което разполагаме в следващите седмици, а може би месеци.

Сред първите, проявили самочувствие в тази посока и поискали заплащане срещу своето онлайн изкуство, бе Мариус Куркински. Той продаваше виртуални „билети“ за своя виртуален спектакъл „Черното пиле“, така както в цивилния живот разпродава театралните зали и дори „Арена Армеец“.

Масово бе възмущението от решението на Народния театър да не пусне в интернет пространството цели записи от своите актуални постановки, а само кратки откъси. Но може би първата ни сцена има нещо наум; може би от трупата не искат да „харижат“ всичко онова, за което са хвърляли усилия и средства в последната година. Няма как да съдим тези, които мислят по-прагматично – карантината си е карантина, но сиренето е с пари.

В чужбина вероятно тази тема се артикулира по различен начин, но у нас това е стар спор, роден с процъфтяването на пиратството. От една страна, пиратите на авторско съдържание са лоши хора. От друга страна, ако в града ти няма кино – или има, но то прожектира само шепа гръмотевични блокбъстъри – какви алтернативи имаш освен пиратите? Слава богу, вече имаш, и то на съвсем разумни цени – HBO Go, Нетфликс, Амазон+…

Съвсем не е случаен фактът, че именно в този критичен момент душманинът на торентите Явор Колев за пореден път заговори за затваряне на „Замунда“ и „Арена“.

Въпросът за безплатната култура винаги е бил двузначен – тя

може да е безплатна „на изхода“,

където ти я консумираш, но щом този продукт е бил създаден – написан, продуциран, изигран, изпят, то значи някой за него вече е платил. С време, талант, средства...

Писатели, историци и философи обичат да сочат като пример чумата и ренесанса (и други исторически примери от този род), за да ни ободрят, че след кризите винаги следва духовен и интелектуален възход. Но днешните шедьоври не се създават в усамотение. Дори писателят има нужда от нещо повече от хартия и молив, за да стигне до публиката си - нужда от издател, редактор, илюстратор, книжарница... Повечето изкуства са сложно колективно усилие, което трудно може да се състои в атомизиран по принуда свят.

Има все още хора без интернет - може да не са много, но ги има - и те са в пълна изолация, оставени на произвола на телевизионните програматори. Има и форми на култура, за които дистанционното и дигиталното си остава неподходящо. Както уместно вметна Мира Сталева, програмен директор на най-големия и престижен кинофестивал у нас (отменен за пръв път в 24-годишната си история) - “самото название фестивал означава нещо, което събира хора на едно място. Представяне на онлайн съдържание не се нарича фестивал и няма как да е“. Все пак „София филм фест“ не пропусна да направи жест към публиката си и й предложи 3-месечен безплатен достъп до съдържанието на платформата Mubi…

Нека да приемаме подаръците с благодарност и нека запълваме повече самотни карантинни часове с тях, отколкото с шокови новини за заразата и безплодни спорове в социалните медии. Културата никога не е била по-близо и по-достъпна. Освен това е полезна за вашето здраве.