Три месеца преди края на 2025-а: ето го. Още от първите минути "Битка след битка" непоколебимо показва, че няма особена прилика между Киното и нещата, които обичайно гледаме на екран, голям или малък, напоследък. Не виждам какво може да го задмине до края на "Оскар"-овата кампания в тази нечувано слаба за Холивуд година.
Когато за проекта се заговори по-упорито в края на миналата 2024-та, той все още се казваше "Битката за Бактън Крос". Не се знаеше нищо за сюжета, само че актьорският състав е отвъд звезден: Леонардо ди Каприо, Бенисио дел Торо, Шон Пен... Въпреки че нито един от първите девет филма на Пол Томас Андерсън не е имал особен касов успех, Warner Bros. брои солидните 140 милиона долара за този: два пъти над най-големия боксофис в иначе славната му кариера, белязана от шедьоври като "Магнолия" и "Ще се лее кръв". $ 20 млн. е само хонорарът на Лео, който играе впиянчен, напушен и силно параноичен бивш революционер. Единствената цел в помътнения му ум е оцеляването и добруването на 16-годишната му дъщеря Уила.
Пол Томас Андерсън, вундеркинд на независимото кино от 90-те (първия си пълнометражен филм "Невъзможната осмица" снима на 25 години, а възторжено приетия епос за порно индустрията "Буги нощи" - на 26), е едноличен автор на сценария на "Битка сред битка". Но дълги години той говори за филма като вдъхновен и подпрян на Vineland - роман от 1990 г. на Томас Пинчън, ярка фигура в постмодернизма и контракултурата. По негово произведение Андерсън създава и най-слабия си филм до момента, "Вроден порок". Сегашният свободен прочит е далеч по-бляскав.
Ако българският зрител е позабравил този майстор на авторското кино, който никога не се отдаде на съблазните на мейнстрийм Холивуд, то е понеже три от последните му четири филма не са разпространявани на голям екран у нас: "Учителят" беше само на забравения фестивал So! Independent, а "Вроден порок" и "Лакрицова пица" пък въобще. Приятното изключение е "Невидима нишка", с последната екранна роля на титана Даниел Дей-Луис (2017, догодина очакваме завръщането му).
"Битка след битка" обаче не просто идва на кино, а на IMAX - не си помисляйте да го пропуснете. Заснет е с широкоформатната технология VistaVision, модерна през 50-те и забравена скоро след това, като изключим Лукас, който я съживи за оригиналната трилогия "Междузвездни войни". Днес тя изживява неочакван ренесанс: след миналогодишния "Бруталистът" и експлоатацията в пълния й блясък в опуса на П. Т. Андерсън, предстои да я видим във филми като "Нарния" на Грета Гъруиг и неозаглавения нов проект на Алехандро Иняриту с Том Круз.
Но не техническото майсторство - макар че не е за пренебрегване - е главната причина да тичаме в киното за "Битка след битка", а изключителната драматургия, актьорска игра, музика и идеологическа прозорливост. Въпреки че романът на Пинчън обхваща десетилетието на Рейгън, а е вдъхновен от анархистките движения през 60-те; а пък П. Т. А. завършва филма си преди встъпването на Оранжевия в длъжност, "Битка след битка" е трептящо съвременен. Като всеки филм на режисьора, и този е твърде дълъг, но в неговите 161 минути има място и за политически манифест, и за задъхана екшънкомедия, и за горчива социална сатира, и за нежна семейна драма. В невъобразимия дефицит на оригинални концепции, с който киното ни отегчава тези дни, "Битка след битка" ни обстрелва с канонада от идеи, сякаш притежава неограничен запас: подобно героинята на Тиана Тейлър, която с огромния корем на 9-месечна бременност е буквалното превъплъщение на фразата "луд с картечница" в един от незабравимите кадри. Има и още: "Клубът на коледните авантюристи" - масонска ложа на войнстващия расизъм; в женски манастир упражняват стрелба по мишени; героите носят уоки-токита от студената война и общуват с тайни пароли; политически убийства се редуват с напрегнати гонки... Едновременно зрелищен, дълбок и многопластов, филмът изисква императивно повече от едно гледане (по това ще отличите доброто кино от повърхностните аудиовизуални дъвки).
Знам, че феновете на Лео очакват с цялото си сърце неговото превъплъщение като разжалван ветеран на класовата борба, което е основно в рекламната стратегия на "Битка след битка". Но истински изумителното актьорско изпълнение е на Шон Пен, униформен злодей. След "Дървото на живота" актьорът изпадна от първа лига на Холивуд, та напоследък се е отдал на активизъм и снимане на документалки на терен в Украйна. Тукашната му игра е гениална наравно с психопатичните отрицателни персонажи на Новия Холивуд от 70-те години. Абсолютната липса на чувство за хумор го прави съвършен избор за ролята, която приключва в територията на чистия абсурд.
Двамата с Ди Каприо са антагонисти, които водят битката за сърцето (и утробата) на Перфидия Бевърли Хилс, те са и непримирими идеологически врагове. Но всъщност не се изправят един срещу друг в нито една сцена: тази война няма край и която се води на много фронтове едновременно. И няма по-дзен и по-сладък боец в нея от мексиканския сенсей на Бенисио дел Торо, единственият, който успява да запази здрав разум след всеобщата лудост и разделение.
За разлика от толкова много предвидими сюжети, "Битка след битка" е истински киндерсюрприз: никога не знаеш какво те очаква в следващата сцена, така както героите във феноменалното заснетото финално преследване из прерията не знаят какво ги очаква зад завоя. Смените на тоналността, които ако друг режисьор успее да удържи и веднъж във филма, го хвалим, П. Т. А. ги има за детска играчка: той е едновременно игрив и гробовно сериозен, сатиричен и трагичен, епичен и интимен, забавен и злободневен. Знаем, любимата му тема е миналото, което се връща, за да удари героите със силата на пневматичен чук; именно то застига и Ди Каприо, който се дави в изпаренията на спомените, докато гледа черно-белия "Битката за Алжир" на Джило Понтекорво. Персонажът му се укрива не толкова в дълбока нелегалност от властите, колкото в сенките на собственото си минало. Но когато си родител - а самият режисьор е баща на четири деца - борбата е безмилостно жестока, а любовта е единственият отговор.
Музиката е на Джони Грийнуд от "Рейдиохед", който се среща с Андерсън в "Ще се лее кръв", за да останат неразделни сътрудници оттогава; зад камерата е Майкъл Бауман, откритие на режисьора в "Лакрицова пица". Всичко е изпипано както подобава за високобюджетна продукция; но "Битка след битка" отива отвъд занаятчийското майсторство и се нарежда сред трите най-добри на П. Т. Андерсън. Борбата не спира, но победата на доброто кино над халтурата е поне за 3 часа гарантирана.
YouTube
