Иван Бърнев завихря буря от хиперактивна позитивна енергия с всяка своя поява, дори когато твърди, че си почива. Както сега. За него е минало времето, когато от 30 вечери в месеца е имал представления в 28. Вече иска да играе само онези герои, които просто не могат да не бъдат изиграни. Иска да се наслади на творческите си задачи на сцената, а не да се разкъсва в нескончаеми репетиции. В киното пък му се ще да избегне оня момент на струпване на няколко готови, по-рано заснети продукции, в който хората си казват, че все едни и същи се вреждат да снимат. По-добре да си мислят: „Къде ли е еди-кой си, защо не са взели него…“. Макар че, според Бърнев, понастоящем на културния фронт чувствителността зверски е намаляла и никой не го е еня за нищо, така че никой на никого няма да залипсва. Дано не е прав.
Актьорът вярва в принципа, че ако се зададе нещо важно и интересно за него, то само ще го потърси и намери. Към днешна дата в Малък градски театър „Зад канала“ си има две любими заглавия: „Пияните“ от Иван Врипаев и „Празникът“ от Томас Винтерберг и Дейвид Елдридж – потановки на Явор Гърдев. Култовата „Вечеря за тъпаци“ в Сатирата под режисурата на Иржи Менцел наскоро бе изиграна за 400-тен път в рамките на четвърт век, а Морфов възроди „Животът е прекрасен“ на Николай Ердман в „Theatro отсам канала“ и в рециклираната версия Бърнев отново е на линия. Участва и в разкрепостената комедия на Сеск Гай „Съседите отгоре“, а със състудента си Башар Рахал пътуват из страната с „Билет за Америка“ – пиеса из битието на стендъп комиците, за приятелството и съперничеството.
Не са никак малко и филмите с Иван Бърнев: „Урок“, „Бащата“ и новичкият „Триумф“ на дуото Кристина Грозева-Петър Вълчанов, „В кръг“ и още неизлезлият по екраните Made in EU на Стефан Командарев, „Стадото“ на Милко Лазаров и заснетият в САЩ „Аромат на липа“ на Сиси Денкова, „Диада“ на ЯнаТитова и „Васил“ на каталунската режисьорка Авелина Прат, донесъл му приза за най-добър актьор от фестивала във Валядолид, са само част от тях. Когато говори за филмови превъплъщения обаче, актьорът най-често се връща към спомените от „Служих на английския крал“ на големия чешки режисьор Иржи Менцел.
Миналата събота Бърнев се появи и в сериала на БНТ „Те, вълните“. Там е издателят, който гради кариера в Германия – съпругът на героинята на Койна Русева, и персонажът му не е от най-симпатичните, но Иван си го защитава с всички средства на високото актьорско майсторство.
„Твой добър приятел, Джулиано Джема“
Започвам с една малка история – оня ден я споделих на сина ми Мати и той много се учуди: „Тате, ти никога това не си ми го разказвал“. То е свързано с моите най-първоначални импулси да започна да мечтая в посока кино. Като всяко дете, аз бях „зарибен“ в тази работа от баща ми, който, да е жив и здрав, много обичаше да гледа уестърни навремето. Тогава за нас бяха достъпни спагети уестърните, този жанр беше в силата си и неговият и мой съответно любимец актьор беше Джулиано Джема. Какво ли съм разбирал, но – коне, престрелки, той с каубойската шапка, с велуреното яке, те все го бият, той все оцелява, жесток беше… От някакво стрелбище баща ми взима една снимка на Джулиано Джема и написва отзад: „На моя добър приятел Иван Бърнев. Джулиано Джема, 1967 г., Холивуд“. Това го е писал баща ми, но аз през целия си детски живот съм вярвал, че ми е автограф от актьора. За миг не съм се усъмнил! Някак във вярването ми постепенно се допусна, че то е написано от баща ми, обаче така ми е вкоренено като жест, като любов към киноизкуството… То беше връзката ми със света. И много по-късно, когато го артикулирам, когато го разказвам на някого, започвам да си давам сметка каква голяма илюзия всъщност е било това нещо. Каквато велика илюзия е и киното, разбира се… Ето едно малко чудо, което баща ми е направил за мен и ми го е подарил…
Да би мирно седяло…
Втората история е от може би най-преломната година в живота ми, макар че никога не се знае. Поне досега. През 2006-а се случиха много неща: тогава отидох да снимам чешкия филм „Служих на английския крал“ – едно велико събитие за мен, тогава се роди синът ми, тогава аз станах на 33… Някак си стъпих на съвсем друго стъпало – дотука ако бях натрупал нещо, сега като че ли отгоре ме поставиха точно накъдето трябва да вървя. Знае се, че аз живея с актриса (Маргита Гошева – б.а.). На 1 януари с Маргита ставаме сутринта – хубав слънчев ден, въобще нямаше зима тогава, 15-18 градуса в София. Казвам й: искаш ли да се разходим нанякъде, към планината, Пампорово… А тя бременна, ама бойна и е супер навита да пътуваме. Имахме едно малко „Матисче“ тогава и тръгваме – Пловдив, Асеновград, но отивайки към Пампорово започна да се здрачава вече и темпертурата се промени. Взе да става студено, а нагоре към набелязаната почивна станция пътят се оказа заледен. Колата се поднесе и – дан! – в един ров отстрани – бам! – заседна. Такива понякога са обратите и в живота – може да се обърнат нещата за нула време.
Викам на Маргита: слизай да буташ! И уж бутаме, но ние се отбутваме от колата, защото е заледено. Докато се чудим какво да правим, защото колата е просто по корем, отсреща се задава на връщане от станцията (която по-късно се разбра, че въобще не работи) някаква друга кола, която не знам как е стигнала дотам и сега се спуска. И аз докато кажа „Не! Не! Не! Внимавайте!“, хората, за да не ни ударят – лумбур! – от другия край на пътя се забиха. След това дойде още една, още една и така се нацепиха три-четири коли – нито назад, нито напред. Слизам долу на основния път да търся помощ. Слава Богу, хората от Смолян са отворени да помагат, защото са в такъв район. Появи се човек с един много здрав джип, тръгнал за Васильовден. Малко му беше неприятно, че го бавим за празнуването, но се притече. Междуврем всеки от закъсалите се бори с колата си, сече борови клонки, подлага – не става… А „възелът“ сме ние – дръпне ли ни нас, ще се отприщи всичко. Опънахме въже, с ключ, той се връща към колата си и изведнъж се разбира, че тя е заключена. С работещ двигател, вързана за нашата кола. Всички почнахме да обикаляме джипа, да се чудим как да го отворим и по едно време от напъване – бам! – с трясък се спука предното стъкло. Мъжът се качи ядосан и едва успях да прескоча до нашата кола – като тапа ни измъкна… В един момент се оказа обаче, че си е забравил при нас една част, подкарахме да го гоним, догонихме го: „Ключа си забравихте“, а той не иска да ни види, само дето не ни напсува. Още ни е съвестно за тоя добър човек, който беше тръгнал на имен ден…
Иржи Менцел не можа да ме познае
Тая 2006 година е много богата, затова започнах от януари, но тя ще мине основно под мотото на чешкия филм. Още предната година ми се бяха обадили да ми кажат, че ме викат да ме пробват, което беше абсолютно неочаквано за мен. Аз вече бях работил с Иржи Менцел в 3 пиеси в Сатиричния театър – „Вечеря за тъпаци“, „Мнимият болен“ и „Къде беше снощи?“, но не заех, че работи и по такъв огромен филмов проект. Обади ми се режисьорът Ники Гундеров – чешки възпитаник, който му беше преводач у нас и е приятел с него. Каза на почти нечленоразделен език – толкова се вълнуваше и се радваше, че аз почти нищо не разбрах: „Ванка… Прага… Менцел… във филм… можеш ли?“. Като се поуспокои, повтори: „Менцел ще снима нов филм. И иска да те пробва за главната роля…“. Това, както се сещаш, мен не ме развълнува, а направо ме хвърли в оркестъра. Сега ако ми се обадят, разбира се, ще има една сладка тръпка, но тогава нямаше нищо общо с това: ти си млад артист, не си снимал, а мечтаеш за кино, искаш да ти се случат такива неща… От този момент нататък – трябваше да пътувам за пробите след няколко седмици – не знам дали изобщо съм спал. Просто само за това мислех. Вечерта преди да излетя не мигнах до сутринта. Щях да кацна и да отида веднага на кинопроби, където трябва да съм свеж, да изглеждам добре, защото идеята беше, че Менцел ще ме покаже на маститите продуценти, за да ги убеди, че някакъв си льоло от България е най-подходящият за ролята. Защото, те ще кажат, ние си имаме тука звезди, които ще привлекат чешка публика, не може да викаш някого от Танганайка, в смисъл от майната си…
И аз кацам и – то е ясно, че направо не знам къде отивам от вълнение. Менцел се задава от далечината, върви бързо, леко приведен и отзад го следва цяла кохорта. Усмихвам се, защото сме приятели, знам как сме се смели, какво сме преживели заедно в театъра, обаче виждам, че човекът, който се приближава към мен, все едно е друг човек: не се усмихва въобще, строг един такъв, леле къде попаднах… Заглежда се в мене и вика: „Ти що не си спал, бе?“ Ирко, аз… „Как ще те покажа в тоя вид?!“… Тогава ми омекнаха ангелите. Но… взеха ме. Вечерта всички си отдъхнахме и Менцел предложи да ни заведе на театър – на който си избера. Видях, че има премиера на „Абсолвентът“, а аз точно тогава играех в пиесата на Тери Джоунс в „Сълза и смях“ с Бойка Велкова, Ивайло Христов ни беше режисьор. Окей, отиваме. За първи път от много време заради мен Менцел се качи в трамвай – той не ползва такива неща. В трамвая всички ни гледаха като космонавти и само се сръгваха един-друг да покажат кой се е качил. Отидохме на театър, а в антракта, който там е 40 минути, за да могат зрителите да си пообщуват, да обменят мисли, ние си взехме по чаша шампанско и Иржи Менцел предложи да ни запознае с артистите. Тръгна през сцената – влиза тука, влиза там, а ние с Ники Гундеров подтичваме след него… Запозна ме с това момче Хадек (чешкия актьор Криштоф Хадек – б.а.), русичък един такъв, по-млад от мене. Така и така, това е човекът за новия ми филм, казва Менцел. Усетих го, че на този не му стана много приятно, после разбрах и защо. Ники ми казва: „Тоя Хадек се надяваше, че той ще ирае твоята роля…“. Та си видях прекия конкурент. Той в момента им е много вървежен. Прекрасен млад актьор. И понеже киното им е сериозно развито, той вече беше снимал с Ян Сферак „Тъмносин свят“ и се беше изстрелял като голяма звезда. Но Иржи Менцел беше абсолютно непоколебим по въпроса и, както каза Гундеров, направо го „разцепи“.
Синът ми се роди под знака на чешкия филм
Раждането на Матей пак е свързано с тоя филм. На много локации снимахме, но точно в оня момент бяхме в селце на границата между Чехия и Германия. Тогава имаше граничен пункт. Снимахме една от тия секвенции, когато моят герой е съвсем млад чирак и разнася бири. Не знаехме терминът на Маргита кога е, знаех само, че някъде до плюс минус 5-10 дни бебето трябва да се появи. И една сутрин в шест и половина телефонът ми изведнъж изчуруликва с някакъв странен звук. Имаше по онова време mms-и, които може да носят някаква картинка. Аз знам, че трябва да стана в седем и поглеждам телефона, ама ми се спиииии…и с едно око виждам буквално нещо като пиленце. Какво е това – не мога да разбера. Но постепенно главата ми започва да си изяснява какво виждам: че това е бебе. И че това бебе прилича много на баща ми. И оттам – ама това е моето бебееее! Маргита е родила и е казала на доктора да го заснеме и на нашия приятел, сегашния директор на болница „Надежда“, тогава просто гинеколог д-р Стаменов, ръката му е влязла в кадъра. След като осъзнах, просто с двоен тулуп, троен винт се изстрелях – не знам как съм се обякъл, как съм изхвърчал на улицата – исках да разкажа на целия свят. Но няма никой, всички спят – нормално. Само едни граничарчета стоят и ме гледат – хотелът ни беше точно там, откъдето те минават. Запътих се да им разкажа – тогава вече говорех чешки – да, сигурно ще разберат защо се радвам, обаче… Ей, едвам устисках да се събуди целият екип, за да разкажа на всички. Беше много щастлив ден. Датата – 24 май.
И от грешките понякога има полза
Тази случка пак е свързана с моята работа, но не с киното, а с театъра. С една моя любима постановка в „Зад канала“ – „Пияните“, която продължаваме да играем. Спектакълът отива във Варна на турне, където беше и пикът му – на фестивала „Варненско лято“. Мисля, че друго такова представление на тая пиеса не сме имали – всички бяхме в някакво екстатично състояние. Планирано е да се отиде предния ден, да има репетиция на следващия и вечерта да играем, а на третия ден да си тръгнем. Аз не пътувах с групата, защото тоя ден имах кастинг за филма „Васил“, щях вечерта да взема самолет, който да ме достави до Варна. В този момент вкъщи съм на вълна „Куба либре“ – един прекрасен документален сериал от 10 епизода за историята на Куба от средните векове и откриванетона Америка до наши дни. Аз обичам такива филми, особено за места, които в общия пъзел ми липсват като части… Първа, втора, трета…идва десета серия, както съм подкарал всичките, но вече трябва да тръгвам за летището. Пращам си я на телефона, със слушалки съм и в таксито, и докато чакам на аерогарата. Пускат ни в самолета, аз продължавам да гледам. Сядам – продължавам да гледам. Каца самолетът, аз продължавам да съм със слушалки и нищо не чувам. Само филмът ме интересува, плюс това си знам, че ще ме чакат с кола на летището. Слизам, качвам се в автобусчето, то леко се забавя, няколко пъти казват нещо, засмиват се хората… Серията свършва. Автобусът спира, слизам на летището, минавам контрола и ми се иска да изпуша една цигара. Но междувременно в полезрението ми попадат няколко неща. Първо една кола с бургаска регистрация, втора кола с бургаска регистрация, трета кола… абе тука всички са с бургаска регистрация, какво става?! И почвам да си навързвам нещата много бързо – тоя човек, дето се е качил в автобуса и е казал нещо, и всички са се смели, е казал, че някой е слязъл по погрешка тук, а не е за Бургас, а за Варна. Защото самолетът изпълнява полет София-Бургас Бургас-Варна. И аз съм сязъл в Бургас. Цъкам на джипиеса, той почва да мига върху Сарафово. Хвърлям цигарата, изстрелвам се в обратна посока, но вратите вече са заторени и връщане назад няма. „Не може, самолетът рулира, господине, вече е на пистата“. Ядосах се зверски. И така, с две думи, самолетът си излетя, аз си останах на бургаското летище. Преспах там, а сутринта може би беше една от най-красивите сутрини в моя живот. Защото неочаквано в пет и нещо или шест се озовах на място, което никога не бях виждал в тая му светлина. Пристигнах с автобус във Варна, но важното бе, че преживях вълшебна сутрин. И изгревът, и птиците, и въздухът, и мирисът на сутрешни банички с боза – всичко ми се стори магично. А можех да го прокълна и да го намразя заради това, което ми се случи. Но стана обратното – човек не вижда често тоя момент от деня, а той е толкова вдъхновяващ…
Монолози на португалски
Последния засега филм, който заснех, едва ли ще го гледаме тука, може и аз да не го видя адекватно – на голям екран и с публика. Това е португалска продукция на тази същата режисьорка, която направи „Васил“ – Авелина Прат. Тя ме покани за една малка роля в следващия й филм, смята ме за нещо като кадем, защото с „Васил“ й потръгна страхотно. Когато се срещнахме на един фестивал и ми каза, че има такова желание, си помислих: всички така говорят. Но не след дълго наистина ми се обади и обяви: „Измислила съм го. Героят ти ще се казва Гаустин“. Гаустин? Като героя на Георги Господинов. Във „Васил“ книгата е „Времеубежище“. Аз ги запознах с Жоро, тя му стана голям фен, взехме съгласието му. Та този Гаустин е събирач на истории. Хората от компанията в новия филм са приятели, които в миналото са живели в Африка, а в настоящето се срещат веднъж годишно, за да си разказват през какво са преминали за това време. Голямото предизвикателство за мен беше, че това трябваше да бъдат монолози на португалски, което направо ме уби. Но мисля, че се справих – не казвам колко срахотно съм го направил и дали някой ме е похвалил, но факт е, че то е останало във филма. Което по някакъв начин ми се отблагодарява за месеците упражнения на този нечовешки странен, страшен език. Филмът се казва „Една португалска вила“ и имаше световна премиера на кинофестивала в Малага.
