Ако се поддадем на неотдавнашната злоба на деня, а в артистичните среди тя още не е отшумяла, ще отбележим, че на откриването на новата изложба на Диана Димитрова в София не един и двама сравняваха картините ѝ с мащабните платна на Гийермо Лорка, доскоро властващи в Двореца. Да, в творбите на Диана също има невинни млади момичета и митични животни, изобразени със сюрреалистичен уклон, но, за разлика от персонажите на чилиеца, те не са интегрирани в тревожни и двусмислени сюжети, а в успокояващия свят на хубавите сънища. Изложбата „Сънища и сенки“ на актрисата художник бе в галерия nOva art space до вчера, а за следващата, вече насрочена за януари-февруари 2027-а на същото място, тя обещава още по-големи маслени платна в стила на магическия реализъм.
Обикнахме Диана Димитрова първо като д-р Огнянова в сериала „Откраднат живот“, аплодирахме я на сцената на Малък градски театър „Зад канала“ като Луиза от „Червено и черно“ на Стендал и Ирина от „Тютюн“ на Димитър Димов в постановките на Бина Харалампиева, но в момента да се развива като живописец за нея е абсолютен приоритет. С тази цел експресивната брюнетка предприе едногодишна художническа специализация в престижна арт академия във Франция, където я последва и малката ѝ домашна менажерия: любимият сиамец Вру(бел) и малкото драконче – гущерчето Спарчи. Диана разказва, че и там, и тук повечето ѝ истории се оказват с апокалиптичен привкус, на ръба на оцеляването, но важното е, че всички досега имат щастлив край.
Картината, на която ѝ върви по вода
Някъде около 2012-а, когато бях още студент в Художествената академия, качих на една флашка мои картини и отидох без покана, без уговорка в няколко столични галерии. Ох… Отвсякъде почти ме гонеха, казваха ми, че са заети с изложби за години напред, изобщо как се осмелявам да ги безпокоя – грубо си беше отношението… Единствено при сегашните ми галеристи Ваня Атанасова и Спартак Атанасов (създатели на галерия „Форум“ и впоследствие на nOva art space – б.р.) срещнах отворени обятия. Флашката се пусна на компютъра, видяха се картините. Бях в период, когато рисувах с експресивни мрачни тонове, без цвят. Още не се чувствах готова за изложба, но си запазихме контакта. Минаха 8 години и реших да ги потърся във Фейсбук, като въобще не бях сигурна дали ме помнят. И – по същия начин: видяхме се с нова флашка, с новите картини, и така преди 5 години направихме първата изложба – „Жената“. След това дойде „Докосване“ с големите триметрови платна, а сега „Сънища и сенки“ е третата. Така се завъртя колелото, че след години се намерихме отново, за да правим добри неща. Знам, че когато си оставя работите при тях, всичко ще е перфектно композиционирано, „по конец“, затова напълно им се доверявам и всеки път аз самата се изненадвам как картините могат да запълнят пространството. Спомням си една случка от първата изложба по времето на ковид-пандемията. Една дама си беше харесала картина, но се разболя и дойде за нея на следващия ден, след като закрихме изложбата. Аз, които картини останаха, си ги бях взела. Имаше една триметрова дълга фигура на полегнала жена и тя поиска да види точно нея. Тогава живеех близо до „Витошка“ и в проливния дъжд реших да нарамя картината обратно и с почивки от „Витошка“ я донесох в галерията на „Съборна“. Слава Богу, картината беше правена със специална техника, която бях открила за себе си, така че дъждът не ме уплаши. Боите бяха толкова добре засъхнали, че нямаше как да се разтече. Дойдох, подсуших я и…замина за Щатите.
„Ще се грижите един за друг“
Искам да разкажа как се срещнахме с моя котарак. Вече сме заедно 13 години на дълго приятелство, грижа, любов и отговорност, защото аз не съм от хората, които си оставят животинките сами и отиват „на почивка“ – където и да пътувам, Врубел е винаги с мен. Когато съм била на гастроли, и той е пътувал в колата с мен, обиколи всички хотели във всички градове в България – в повече от 28 града, мисля, че гостувахме със спектакъла „Тютюн“. Бяхме трупата – и котаракът. Видях го в един зоомагазин около „Мария Луиза“ – първо забелязах лапичките му и нещо ме притегли да вляза. Аз съм била студентка тогава, а студент не е добре да има животно все пак – в общежитието по принцип не е разрешено. Но влязох вътре: той беше на 6 месеца – не малък, не и голям. Когато ме погледна, с всичка сила започна да си удря главичката в стъклото, за да му обърна внимание и да го взема – това коте буквално пощуря! В този момент едно момиченце минаваше с майка си пред магазина – аз го видях как се отскубна от ръката й, влезе и ме попита: „Може ли да пипна котето?“. Отговорих: „Това коте не е мое, то е на магазина“, а и знам, че сиамките могат да бъдат доста свирепи, та не е желателно да бъдат пипани. А детето ми каза: „Не, твоето коте е. Вземи го, вие ще се грижите един за друг“. И аз тогава си помислих: аха, добре, тука има вече някакви сили свише намесени. Не го взех веднага, прибрах се, но не можах да заспя от вълнение – само за котката си мислех и за тая среща с детето. На следващия ден сутринта рано-рано с моя приятелка тръгнахме да го вземем – карах я да тичаме до магазина. А тя ме успокояваше: то, ако е „твоят“ котарак, ще видиш, че ще е там и ще те чака… И така, вече 13 години сме заедно.
На ръба на оцеляването
Моите истории често са апокалиптични, на ръба на оцеляването, но важното е, че всички досега имат щастлив край. През лятото преживях бомбен атентат в Солун. Някои наши медии писаха за него, световните също, вестник „Гардиън“ съобщи за случая: обект на този атентат е бил президентът на Гръцката асоциация на затворническите надзиратели. Бил е началник в един от най-големите затвори в града, където излежават присъди много членове на престъпни банди, както и терористи. В асансьорната шахта в сградата, в която живее, бяха сложили 3 кг експлозив и в 2 часа през нощта избухна страшен взрив. Аз някак си бях сигурна, че не е някакво изтичане на газ при битова авария, а е точно бомба. За щастие, оказа се, че няма никакви жертви, но в сградите от страната на взривната вълна бяха разрушени стени, бяха изпочупени прозорците на апартаментите. Мисля, че имах невероятен късмет, защото бях отседнала в съседство, буквално на метри от инцидента, а и обичам да се разхождам по това време на денонощието. По една случайност бях преместила автомобила си непосредствено преди взрива – а тези, които бяха на мястото пред моята кола, бяха напълно опустошени. Всички наоколо имахме късмет, понеже 3 кг са си сериозно количество експлозив. Беше страшно наистина, но злото не успя да победи и този път.
Да те поканят за кастинг в петък, 13-и
Наскоро спечелих три кастинга за международни продукции, които се снимат в България – два екшъна и един хорър. Снимах със световноизвестни актьори. Ще кажа само, че имаше актьор от „Властелинът на пръстените“ в един от екшъните. Досега не бях играла в жанра ужаси – като ме поканиха за кастинга, беше петък, 13-ти, и реших, че е някаква шега… Там имах много сложни сцени – такива, които изискват добра физическа подготовка и сериозен актьорски опит, за да не изглеждат бутафорно. Беше период, в който не бях заставала пред камера от една година и бях изключително притеснена, но режисьорът Джайлс Алдерсън – англичанин, който активно работи в седмото изкуство, ми даде пълна актьорска свобода. В началото не знаех дали ще се справя, но накрая получих поздравления от екипа. Със сигурност в Киноцентъра в Бояна ще имаме премиера на този филм и аз я чакам с нетърпение. Ролята ми там е на майка, а всички знаем във филмите на ужасите какво се случва… За кастингите са се явили много актьори, имало е голяма цедка. Аз минах за хоръра два или три кръга със записи още от Франция и изпращах записите. А когато човек се снима сам с телефона си в крайни емоционални състояния и се докарва почти до лудост, си казва: „А-а-а, не, стига…“. По принцип не гледам такива филми, защото после не мога да спя, мога обаче да твърдя, че това е най-страшният сценарий – всичко изглеждаше много плашещо в тоя филм. След сцените, които заснех, ми трябваше известно време, за да си кажа: „Добре, все пак това беше актьорска работа, то е само на кино…“. От екипа много се постараха да направят филма както трябва. Първоначално той беше с друго заглавие – The Red Box, но режисьорът го смени с българското заглавие „Самодива“. Явно е бил доста впечатлен от българската митология.
Перфектен череп за бъдещите студенти
В последната почти една година живях във Франция. Важно е за мен човек да попътува, да се откъсне от миналото, да се провокира. Трудно беше решението за напускане на българската сцена. Сега просто знам, че за мене тази врата е затворена. Но има хора, с които бих работила с най-голямо удоволствие в киното. Така че вратата е открехната за определени хора, избирателно. Те в момента пишат сценарии, творят. Чувствам, че на този етап е редно да насоча енергията си към рисуването, което, заради изключително интензивната ми работа в сериалите през годините, остана малко на заден план. Време е да обърна внимание на основното, което ми е в главата още от дете. Човек може да учи и да се развива, докато е жив. Аз не казвам, че съм научила кой знае колко много за живота и за живописта – напротив, сега започвам. Макар че с ръка на сърцето мога да кажа, че много от преподавателите ми в Художествената академия ми бяха сериозен гръб. А по време на специализацията ми във Франция преоткрих скулптурата. Винаги съм искала да се занимавам със скулптура, но никога не съм имала самочувствието, че имам физическата сила за това. Там работихме с глина и когато направих копие на човешки череп, той беше селектиран да се показва на бъдещите студенти – явно, толкова перфектно съм го изработила… Иначе от почти едногодишното ми пребиваване във Франция съм разочарована. Нещата, които повечето хора си мислим за тази страна генерално – романтиката, виното, спокойствието…, нямат нищо общо със сегашната действителност. През март наркобанди гърмяха с „Калашников“ по жилищните сгради, при улични сблъсъци ми счупиха колата, заедно с още десетина коли в квартала, и там имаше опит за атентат на гарата – бях свидетел как евакуираха над 1000 души. Когато присъстваш на подобни събития, каквито си гледал само по новините, че се случват някъде далеч, и усетиш около себе си тази атмосфера – доста е стресиращо. А за тях това е ежедневие. Най-лесно би било да кажа колко е било красиво и вдъхновяващо, но всъщност е изключително опасно. Трябва да имаш очи и на гърба си, за да живееш там. Но пък когато човек започне да излиза от зоната си на комфорт, той се развива (преди година нямаше как да дръзна изобщо дори да си помисля, че мога да го направя). Ако не бях извървяла този път, новите ми картини нямаше да ги има или най-малкото – нямаше да изглеждат по този начин…
