Националната награда за най-добър нов сборник с разкази "Йордан Радичков" е най-младият литературен приз у нас, но вече заема важно място на родната книжна сцена. Тя ще бъде връчена за трета поредна година от Община Берковица. За тазгодишното издание на конкурса са били изпратени над 40 сборника, пресяти от жури в състав акад. Владимир Зарев (председател), Митко Новков, Елена Алексиева - миналогодишният лауреат на наградата, Силва Хачерян - представител на Министерство на културата, и Венета Асенова - представител на Община Берковица. Те са отличили 13 автори, чиито творби се отличават с ярка индивидуалност, съобщава кметът на Берковица.
Това са Веселина Седларска с "Гладни сърца", Виолета Златарева с "Академия за китове", Йорданка Белева с "Таралежите излизат през нощта", Йордан Славейков с "Празнично семейство", Красимир Димовски с "Момичето, което предсказваше миналото", Луиза Кадиян с "Безупречен свидетел", Николай Табаков с "Р-р-разкази", Николай Ценков с "Жираф в чашата", Радослав Бимбалов с "Млък", Радослав Парушев с "От тази страна на смъртта", Светла Георгиева с "Шекспир зад храстите" и Цветелина Александрова с "Дървета за прегръщане". Следващата седмица журито ще оповести шестте финални номинации - на авторите, които ще се борят за голямата награда.
Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени на церемония в читалище „Иван Вазов – 1872“ в Берковица на 24 октомври - рождения ден на Радичков. Носителят на голямата награда ще получи финансова премия от 1500 лева и статуетка на скулптора Емил Попов. Националната литературна награда на името на Йордан Радичков е част от културния календар на Община Берковица.
Йордан Радичков (1929-2004) е роден в берковското село Калиманица, учил е в Берковица и приживе неведнъж е заявявал, че черпи сюжети за творчеството си от "прекрасния български северозапад", припомнят земляците му. След смъртта му на негово име е наречен централният площад в Берковица, в града е открит културен център "Йордан Радичков", изграден е и паметник на писателя, наречен "Дървото на живота" - дърво, на което са изваяни сцени и герои от творчеството му.
Ето как описва той родното си село в книгата "Спомени за коне":
“473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.“
