"Знае се за положително само това обстоятелство, че един от борците на Бузлуджа – Христо Македончето, – който бил легнал нарочно между убитите, щом престанала битката и турците се впуснали да режат глави, той скочил на крака и с оръжие в ръка сполучил да избяга към запад само наранен. Той слязъл в Тунджанската долина, прегазил реката и умрял от раната си около Аджар, в местността Кадрафил, гдето е бил погребан от местните овчари."

Този абзац от "Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата" на Захарий Стоянов известно време не оставя съмнения за съдбата на Христо Македонски, четника, който поема знамето на Стефан Караджа, след като неговият знаменосец Георги Чернев е убит. Днес понякога погрешно го обявяват за прототип на Спиро Македонски, героя на Вазов от "Немили-недраги", въпреки че според историците за изграждането на този образ силно повлиява познанството на Вазов със Стефан Стамболов, а изборът на името е бил произволен. За истинския Македонски и неговата удивителна съдба рядко се говори.

-----

Една сутрин рано, на 16 юни 1896 г., при Юрдан Мирчев - журналист, историк, финансист, член на Българското книжовно дружество, пристига Арсени Костенцев, който по това време работи в държавната администрация в София. Той слисва Мирчев с неочаквана вест - един от хъшовете на четата на Караджата, известен в нея под името Македончето, е дошъл в София. Македонски не само е жив, но е опазил и знамето на четата и помни и разказва много подробности за въстанията.

"Господин Христо сега е в кафене "Одеса", където ще може да го видите, да прегледате бележките му, които е държал за всичко, що е вършил по "народните" работи, и на основание на тях да напишете нещо, ако желаете", казва Костенцев. "Не зная как е за другите, но за нас, по-младите, които за четите и въстанията знаем само това, което сме чели по книгите и вестниците, героите от оная епоха представляват се на нашето въображение в свръхестествена сила и величие", спомня си за обзелите го чувства Мирчев.

Мирчев бързо разлиства "Четите" на Захарий Стоянов, за да си припомни малкото сведения за Македончето. В списъка на момчетата от четата намира записано името Христо Николов, от Кукуш, на 28 г. "Отчаях се да видя истински хъш от четата, който действително да е минал Дунава, да е взел участие в целия поход и всички сражения, които е имала тая чета, и най-сетне да е избягал жив и да доживее досега. Може ли

умрелият Христо да оживее

след почти тридесет години? И не е ли това, мислех си аз, някой неучтив бедняк, който иска да продаде себе си за Христо Македонски с някаква цел, вероятно за материални блага?", пише журналистът. Съмненията му са основателни - според Захари Стоянов до Освобождението в Румъния можеш да намериш във всяка кръчма Хаджи-Димитрови другари.

Човекът в кафене "Одеса" обаче разпръсва всякакви съмнения. "Видях, че имам работа с

истински участник в четата на Караджата

В това ме увериха не само почти досущ верните му разкази за похода и сраженията на четата с ония, описани от Захарий Стоянов, но и познанството му тук с лица, които са боравили с подобни работи, като: Бойко Нешов, Тодор Пеев, Симо Соколов, Ив. Хр. Кършевски и пр.", разказва Мирчев.

В следващите 10-15 дни Мирчев и Македонски работят над записките и спомените на революционера. Резултатът от тази съвместна работа е уникално свидетелство от първа ръка за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - книгата "Записки на Христо Н. Македонски". Книгата излиза още същата година след съдбоносната среща, през 1896 г., и днес е библиографска рядкост, но второто ѝ издание - от 1973 г., все още се намира в антикварните книжарници.

"Неговият живот представлява цяла одисея. Той е интересен да се опише между другото и по това, че също такъв почти по всяка вероятност трябва да е бил животът и на другите хъшове, които заедно с него или след него с оръжие в ръка са въстанали против турската тирания и са се жертвали за народния идеал", пише в предговора към изданието Мирчев.

"Записките" на Македонски са пестеливи там, където надълго и нашироко разказва Захарий Стоянов в "Четите на България". Те обаче разказват в подробности избавлението на Македонски и двама негови другари след окончателното поражение на четата, както и бягството им "по гори и планини".

След разбиването на четата край Бузлуджа Македонски, Пенчо Стоянов и Илия Николов успяват да избегнат турските потери и да минат почти незабелязано през Габрово, Сопот, Самоков, Рилския манастир, Мелник и Дойран, като стигат до Атон и

намират убежище в Зографския манастир

През пролетта на 1869 г. с помощта на игумена на манастира тримата заминават през Цариград за Одеса. От там Македонски отново се прехвърля в Румъния и се включва в революционната дейност на българската емиграция и в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание.

В Сръбско-турската война от 1876 г. е войвода на чета от 200 български доброволци. Знамето на тази чета е същото, ушито в Браила от Султана Русева за Стефан Караджа. През 1925 г. то е предадено на министерството на войната от дъщерите на Христо Македонски - Тица и Екатерина. Днес се съхранява в Националния военноисторически музей.

Христо Македонски доживява Освобождението и живее в Русе до смъртта си на 5 юли 1916 г.