Станимир Илчев е роден на 31 юли 1953 г. в Бургас и израснал в с. Равна гора. Завършва английска езикова гимназия и Факултета по журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". През 1979 г. работи в БНТ, а след това в списанията "Криле" и "Младеж" и в. "Факс". От 1994 до 2001 г. е директор на отдела за връзки с обществеността на Американския университет в Благоевград.

Илчев е народен представител в 39-о и 40-о народно събрание. Председател на българската делегация в Парламентарната асамблея на НАТО. Председател на Комисията по външна политика, отбрана и сигурност (2001-2003 г.) и председател на парламентарната група на НДСВ (2003-2005 г.).

От 2009 до 2014 г. е член на Европейския парламент.

1. На Шипка...

В моето село Равна гора кино имаше в четвъртък. Кинаджията бате Стойчо слизаше от миньорския рейс и даваше кратка информация за филма. Бате Стойчо беше опитен човек. Този път каза:

- Ще даваме „Опълченците на Шипка“. Ако вдигнете много гюрултия, може това да ви е последното кино. - Той имаше предвид по-особения състав на публиката. В Равна гора живеехме българи, цигани, две каракачански семейства и от две-три години – турци от Родопите.

Салонът на училище „Отец Паисий“ лесно се превръщаше в киносалон – върху стената в дъното окачаха бял чаршаф и тя ставаше екран. С първите кадри вълнението се усети, но беше още слабо. Постепенно салонът се огласи от възклицания, отделни думи, въздишки и провиквания.

В този филм, сещате се, сцените са важни - не толкова диалозите. Какво има да слушаш, когато гледаш руските войници, оръдията, опълченците. Когато действието се пренесе на самия връх, положението в салона се усложни. „Урааа“, изригнаха малките представители на българския етнос. „Айде юруш“ отговориха след малко турчетата. Подкрепата на всяка от двете фракции зависеше от посоката на баталното щастие. И едните, и другите бяхме искрени. Али от циганската махала поддържаше неутрално поведение. Той ме запита преди прожекцията дали и циганите са били под турско робство и аз отклоних отговора, уж за да направя справка. Другарката Желязкова и другарят Саидов се втурнаха ужасени сред нас, заплющяха шамари, съизмерими с ръкопашния бой на Шипка.

Само след пет минути и двете фракции се намерихме извън салона. Все така възбудени, все така разделени от различната историческа гледна точка. „Ние“ бранехме Шипка, „те“ атакуваха решително. Схватката беше дистанционна, на един хвърлей разстояние. Хвърляхме, разбира се, камъни, а камъни и чакъл в Равна гора колкото искаш. Точно когато се очерта кулминация в двустранния обстрел, издрънча счупен прозорец. Няма на света ученик, който при този звук да не си представи следващите дни като кошмарни. А и бойците вече регистрираха щети – две-три пукнати глави, едно контузено коляно и натъртен лакът.

Под мижавата лампа над входа се появиха Иван и Сабри. Стояха един до друг. Намръщените им физиономии и леко свитите в китките ръце отправяха едно и също послание: спирате на секундата, иначе ви се пише лошо. Сабри и Иван бяха едри и силни. Те завършваха седми клас тази година, трябваше да им се добави и поне една година оставачество. Имаха специален статут и неуспорим авторитет сред всички фракции. Желязкова и Саидов бяха постъпили мъдро. Медиаторската мисия на Иван и Сабри даде светкавичен резултат. Разпръснахме се.

На другия ден в класовете беше тихо, унило. А през голямото междучасие откъм учителската стая проехтя гласът на директора Боньо Пенев: "Слаба разяснителна работа, другарки и другари преподаватели. Без единение сме за никъде, а имаме чудесна възможност да бъдем за пример в цялата ни социалистическа родина".

2. Ивукоация

Разбира се, че така неправилно равногорци произнасяха думата, която бяхме чували в разказите за войни и въстания. По-малко ги затрудняваше „мобилизация“.

Дядо Димо разсилния беше винаги най-добре информиран, защото общуваше с директора Боньо Пенев, пълномощника Бай Жеко и някои родители, които работеха в Созопол и дори в Бургас. Той мина през площада, надникна над тарабите на няколко къщи и каза едно и също:

- Мъжете са на титик (нащрек). Довечера ще ги вдигат. Ще има и ивакуация, ще надойдат бургазлии.

Мъжете заминаха в полунощ с три камиона с брезентови чергила и полузакрити фарове. Уличните лампи тази нощ не светеха. Мъжете не говореха и никой не държеше запалена цигара. Жените и децата надничахме през затъмнените прозорци. От Бургас рано сутринта пристигнаха евакуираните. Настаниха ги по роднини. У нас приехме вуйна Миче, братовчеда Петьо и сестра му Дида.

По обяд директорът събрал учителите, казал да са бдителни, питал знаят ли къде са противогазите и какво да се прави, ако съобщят, че идват чужди самолети. Проверили също така носилките и малките чантички с червен кръст отгоре. Всичко това се държеше в училищното мазе, зад бракуваните чинове и дървата за огрев. В тази половина на мазето бяха поставени два фенера, та до противогазите и носилките да се стигне лесно. Равна гора се подготвя за война бързо и организирано. Хората бяха досетливи и не чакаха разпореждане за всяко нещо. Баба не разбра, че ще има смущения в снабдяването, но напълни нощвите с тесто, разпали фурната, приготви тавите и след два часа имахме пет горещи самуна хляб. Дядо извади ярма и сено за животните, защото нямаше да излизат на паша до второ нареждане. Газените лампи бяха пълни, имаше и достатъчно свещи. В избата висяха два свински бута, а под тях стоеше делвата със сирене, брашното в чувал, боб, картофи и тенеке с мед.

Равна гора си свърши работата като част от базата на бургаската дивизия, от тила на българската народна армия и от южния фланг на Варшавския договор. След много години чух тогавашния министър-председател на Македония да казва с горчив ретро хумор при своя визита в България: „Когато бях малък, често заспивах с въпроса кой ще ни нападне – НАТО откъм Гърция или Варшавският договор от България. В Равна гора въпросът беше далеч по прост – ще ни нападне ли Турция?

Евакуираните се върнаха в Бургас, мобилизираните мъже – в Равна гора. Размина се.

3. Танкът герой

Юли 1974-та. „Висшистите“ в 16-и танков полк (Грудово) чакаме заповед за предсрочно уволнение. Тревога в ранен предутринен час. Всеки си върши работата машинално и мърмори: „Някой тъпак е решил да ни вземе здравето за последно. Обаче след час и половина се появяват първите тълпи небръснати и сънени запасняци, товарим снаряди от погребите, сериозно количество картечни ленти и почти тон русенско варено, сухари, халва и салам. Изнасяме се в очаквателен район доста по̀ на юг от обичайните позиции. На левия ни фланг са колегите от Звездец. Зад нас се пръкват дивизион маришки артилеристи. Да, никак не е обичайната учебна тревога. Окопаваме се без почивки – бруствер, берма, апарел. Маскировка с мрежи и клони. Офицерите разнасят застиналите си физиономии напред-назад и с изненадваща сърдечност помагат на новобранците в екипажите. Танковете ни са Т-34. Станало е нещо изненадващо, защото само преди два-три месеца едни Т-54-ки вместо при нас, били изпратени в Египет. Нищо, Т-34 е танк-герой, механик-водачът ефрейтор Данабашев е виртуоз, мерачът на нашата машина ефрейтор Дянков е капанец-патриот, а пълначът редник Станков-Драгалевеца може да зарежда без паузи като на тренировка с щанги. Това си го мислим, без да коментираме на глас. Коментарът е на ЗКПЧ-то след два дни привечер.

- Другари бойци и командири - казва ЗКПЧ-то – Турция е нападнала Кипър. В момента и Турция, и Гърция правят пълна мобилизация. Нашите радиоразузнавачи слушат радиообмена и става ясно, че турските и гръцките сили приближават границата между тях на р. Марица. Може да се очаква война, въпреки че са съюзници в НАТО. Нашата задача е да постигнем максимална бойна готовност и да не отслабваме бдителността си нито за миг.

По нататък ЗКПЧ-то казва неща, които знаем наизуст, защото сме ги чували хиляда пъти. Ключовите думи са: Родина, отговорност, себеотрицание, упоритост...

На прибиране в палатката неволно чувам част от разговора между нашия ротен командир и офицер от артилеристите.

- Говори се, че ако се сбият турци и гърци, Тодор Живков е обещал три-четири български дивизии да влязат на страната на гърците... Не чух целия разговор, защото помислих, че продължението му няма да бъде интересно. Преди да заспя, си представих как моят Т-34 излиза на линията на държавната граница, как крещя по ларингофона: „Данабашев, стоп! Отсреща е Турция“, на Станков викам да зареди бронебоен, а на Дянков – да се премери в коварната точица между куполата и корпуса на американския “Патън“, с който тогава работеха турските колеги.

Пак се размина. Пуснаха ни в отпуск. Отидох си в Равна гора. Пред хоремага срещнах Расим, по-малкия брат на моя съученик Исмаил. Семейството им се бе изселило преди две години в Турция. Расим остана при леля си, за да завърши осми клас.

- Батко ти праща много здраве – казва Расим.

- Какво прави Исмаилчо? Как е той? – питам Расим.

- Много е добре. В Кипър е скочил с парашут, застрелял е един грък и сега има медал, пък занапред ще получава пенсия. Каза да ти кажа, че не се целил в теб след онова кино за Шипка, и че ако стане нещо и се срещнете, няма да се цели в тебе.

Почерпих Расимчо с лимоната и фафла по равногорски.

4. За какво сме тук

Това е част от курса за подготовка за репортери. Хамид, Джахеш, Тамим, Барзай.....от Кандахар, Джалалабад, Пактия, Бадахшан. В другия край на залата в Кабулската политехника е шкафът с оръжията им. Теньо Стоянов и аз от СБЖ, Николай Загорски от „Кооперативно село“ и Кирил Янев от сп. „Отечество“ се радваме на удивителното старание на тези млади мъже. В курса няма жени. Идват от размирните райони на Афганистан след влизането на съветския контингент. Месец и нещо те ще изучават основите на репортерството и ще се върнат по своите места като кореспонденти. За света знаят малко, за политиката – почти нищо, но вярват безусловно в Саурската революция (1978 г.), в новия президент Бабрак Кармал и в мощта на съветското оръжие. Готови са за борба с вътрешни и външни врагове и със съпартийците си от фракцията „ Парчам“. Нашите хора са от крилото „Халк“ и не крият, че мечтаят да си отмъстят за убития от парчамистите Нур Мохамад Тараки.

През следващите месеци и години едни ще паднат от куршума на доскорошните си съпартийци или от огъня на муджахидините, други ще емигрират или ще направят сложен зиг-заг, за да оцелеят в неописуемия лабиринт от сблъсъци, интервенции, мимикрии. Нищо от това бъдеще не изглежда ясно в първите дни на април 1980 г. И те, и ние се правим, че не усещаме първите трусове и сгъстяването на лавата в афганския вулкан. На летището в Ташкент видяхме, впрочем, разтоварване на носилки с ранени съветски войници. Видяхме ги за малко и самолетът ни изрулира встрани от военнотранспортния гигант...

В средата на лекторската ни програма се сдобихме с нови съседи в хотела. На етажа над нас настаниха двайсетина „шурави“ (съветски). Чак привечер в градината зад ресторанта се чуха гласове, оскъден смях и възгласи. Играеха волейбол. Играеха странно, без много движения, почти от място, посрещаха топката с по една ръка. Бяха шестима на петима, поканиха ме в по-малобройния отбор.

- Благодаря, имате резерви. Той да влезе – посочих момчето от най-близката пейка.

- Точно аз съвсем не мога, ранен съм и в двете ръце – усмихна се криво „резервата“.

Досещате се какво направихме по-късно, след недодялания волейбол. Насядахме в моята стая, при мен бяха кашоните с литература, хартия и... коняк. „Слънчев бряг“ им хареса. Стояхме до късно и говорехме отначало предпазливо, после по-свободно. Разказваха за последния бой в някакво дефиле, за хаотичната нощна стрелба и мистичното изчезване призори на „духовете“. Така щяха да наричат местните партизани през цялата война. Виталий, младши сержант мотострелковак, остана последен. Разменихме адреси по най-баналния цивилен навик, запалихме по една последна цигара и Виталий запита тихо:

- Ти си от друга държава. У вас знаят ли защо дойдохме тук? Местните живеят в деветнайсети век. Вече си видял, че някои теглят двуколките сами - дори магаре нямат. Какво правим тук? В оня бой дадохме осем убити и доста ранени. Тежките случаи отпътуваха за Съюза. Нас ще ни върнат в строя скоро.

Какво да отговоря на Виталий? Нищо. След 17 години в Москва го потърсих - него и двамата цивилни инженери, които през 1980-а помагаха в някаква текстилна фабрика. Срещнах се с колеги от „Собеседник“. Видяхме се в редакцията с единия от инженерите. Не бързах да питам. Човекът сам каза:

- Виталий загина няколко месеца след като вие си тръгнахте. Моят колега също.