ОВАНЕС ТОРОСЯН без угризения може да се нарече човекът театър: потомствен артист от поне три поколения насам, за сцената той се раздава от „а“ до „я“ – влиза от роля в роля като актьор, пише пиеси, режисира, композира театрална музика. Няма да сбъркаме обаче, ако го определим и като човека кино. Едно от най-обикнатите от седмото ни изкуство лица има толкова много филмови заглавия в CV-то, че не без самоирония разказва как в един период по фестивалите по света са го питали: „Ама вие друг актьор нямате ли?!“. С излъчване на юноша бледен и с дълбоки сини очи, криещи сякаш тайните на Асирия, Ованес се появи и в новия спорен исторически сериал на БНТ „Войната на буквите“. 

Често свързван с алтернативни театрални пространства, актьорът отдавна искаше да има свое представление и на ул. „Раковски“. Е, вече го има – моноспектакъла „Тигър и дракон“ от Йоана Мирчева с режисьор Юрий Дачев в Театър 199. В момента Торосян репетира в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, в чиято трупа е на щат, пиесата на Кирил Топалов „Елате ни вижте“ под режисурата на Владлен Александров. В Плевен играе още своя „Харлем шейк“, води действието като Античния хор в „Антигона“ на Морфов, постави „Хамлет“. Уж обикновен артист от извънстоличен театър – а мащабът му е световен…

1. Да имаш леля от Америка

Годината е 1998-а, аз съм в 5-и клас и понеже съм много лош ученик, ме изгониха от арменското училище. През лятото между пети и шести клас пристигна леля ми, която живее в Америка, и ми подари домашна кинокамера. Открих, че мога да я свържа към телевизора и да снимам, гледайки се в монитора. Цяло лято записвах интересни клипчета – това, което се случва в момента в ТикТок, съм го правил преди 25 години. Маймунджилъци разни, измислях си кратки сюжети, разигравах някакви образи с нарисувани бради и мустаци, а вечерта показвах записите от деня на моите родители. Те много ми се радваха и ме окуражаваха. Така реших, че трябва да се занимавам с театър. Паралелно ходех на тенис на корт – записаха ме, за да изразходвам енергията си. Майка ми, чакайки ме след тренировка, споделила с една от другите майки, че имам артистични заложби, но тъй като сме новодошли само от 5 години в България, не знаят накъде да ме насочат. Така научихме за Двореца на децата и отидохме. Имаше 3 варианта: детско-юношески, литературен и куклен театър. Реших, че „куклен“ е за малките, „литературен“ неприятно ми напомняше за училището, оставаше детско-юношеският. Оказа се, че е школата на Ники Априлов и асистентката му Катя Кисимова. Казаха ми да се подготвя с етюд и басня или стихотворение. Обаче бяхме разбрали погрешно срока: примерно вместо на 15 септември се явих на 15 октомври – те мислели, че съм се отказал. Бях избрал басня от читанката за 2-ри клас – след години видях записа и щях да „повърна“: бил съм толкова зле, че няма накъде... Но в крайна сметка ме приеха. И тогава за мене светът се преобърна – открих театъра като нещо, което е „моето“, започнах да се занимават и от 6-и клас вече знаех, че ще ставам актьор.

2. Кичка Бодурова ме вкара в Академията

Като тръгнах към НАТФИЗ, се падаше да кандидатствам при преподавателите на брат ми Тигран, който е завършил 4 години преди мене. Всички ме познаваха: даже бях участвал в техен изпит по актьорство – трябваше им някакво дете и Атанас Атанасов ме вкара в постановката. Историята беше много деликатна, защото преподавателите знаеха предварително, че ще кандидатствам, и че брат ми е бил техен студент. Имаше опасност да не ме приемат точно поради този факт – да не си кажат хората "Той е връзкар, затова са го приели". И третото обстоятелство беше, че… изглеждах на 13.

Не кандидатствах нищо друго, защото, първо, не разбирам от нищо друго, и второ, не исках да се пробвам "Кукли", защото знаех, че ще ме приемат веднага – бях "малък" и като ме видят, щяха да си кажат: идеален ще е зад параванчето… Вероятността да ме оценяват не по актьорските ми качества, а заради някакви други, външни обстоятелства, направи изпитите много притеснителни за мен, макар че го раздавах със самочувствие, даже няколко пъти ми се скараха да не съм чак толкова самоуверен. Приключва третият кръг и отивам да видя резултатите дали съм минал. Гледам в списъка и не си виждам името за четвърти кръг. Веднъж, втори, трети път – ами, няма Ованес. Тръгвам си разочарован за вкъщи, правя две крачки и си казвам: "Абе не може да ме няма!". Връщам се – и се намерих.

Четвъртият кръг беше ключовият. Реших да им изпея една песен на Кичка Бодурова и направо ги попилях цялата комисия – получих най-високата оценка. Кичка ме вкара в Академията. Песента беше за бащата, който заминал за чужбина, а синът го чака да се върне. По това време моят баща беше отишъл да работи в Холандия и като се сетих за това, ми стана мъчно, пък и 6 години бях в предаването "Като лъвовете" и тая песен я знаех добре. Вкарах толкова патос, че то се превърна в комично изпълнение. Много се смяха хората и ме приеха в класа на проф. Пламен Марков с асистент Ивайло Христов…

3. По братски

Дълги години ходех на кастинги и никой не ме взимаше в киното. Все аха-аха да ме вземат, все казваха "Ти си, ти си!" и после изведнъж се оказва, че не съм аз. Бях се отчаял и отписал киното, викам си: явно не ставам. Една кастинг директорка, Ваня Баждарова, веднъж дойде в НАТФИЗ да снима консултации на Стефан-Данаиловите студенти и аз, като "батко", отидох да гледам. По едно време излязох, а тя взе да ме преследва: "Искам да те снимам, тук ще има един филм, прави се кастинг"… Викам: ааа, не, мерси, не искам! "Моля те, трябва да те заснема!". Не искам, бе! В един момент усещам, че ако още веднъж кажа не, тя ще се откаже. И се съгласих: хайде, снимай каквото снимаш… Като бях убеден, че няма никакъв шанс. Обаче тя ми звънна да отида на кастинг за филма "Аве". Отидох, дадоха ми сценария и се оказа, че въпросният главен герой Камен е някакъв пич, дето пътува на автостоп и т.н. Викам си: това въобще не съм аз, нищо общо няма с мене. И директно го казах на режисьора: няма какво да се пробвам, щото дори да те излъжа на кастинга, като почнем снимки, ще видиш, че аз не съм той. А там има още 17 Каменовци – седят и ме гледат: тоя луд ли е?! Режисьорът Константин Божанов ми предложи друга по-малка роля – идеално. Впоследствие се оказа, че брат ми Тигран Торосян също трябва да отиде на този кастинг за главната роля в "Аве". Казвам му: брат ми, секретът е… да не искаш да те взимат. Брат ми през цялото време се дърпал и накрая те го избраха. Снимките започнаха, но френският продуцент се разболя и процесът спря за цели две години. А след това (аз междувременно вече бях снимал "Източни пиеси" и "ТИЛТ") се оказа, че Тигран е "пораснал" и пак ме извикаха да се пробвам. Този път си казах: щом няма да е брат ми, тогава ще съм аз. 

За кастинга на "Източни пиеси" пак ме бе поканила Ваня Баждарова, която всъщност ме откри. Като ме видя, режисьорът Камен Калев поиска да му разкажа виц, след което обеща, че до два часа ще ми звънне. Тръгнах си после към НАТФИЗ, а на "Гурко" и "Раковска" имаше огромна локва. Докато чаках на светофара, мина кола и ме оля, втора – също, и тъкмо да изпсувам, мина и трета, та от врата надолу целият бях мокър. Отбих се до гардероба на Академията и поисках някакъв костюм да се преоблека. Това ще е на хубаво, си казах. В тоя момент звънна Камен Калев и ми съобщи: "Ти си човекът". Така започна моята филмова кариера – по вода.