Медия без
политическа реклама

Народът срещу изкуството - новият културен болшевизъм

Социалните мрежи усилват като рупор плашещата тенденция хората да отхвърлят яростно всичко, което не харесват, не разбират или не съответства на политическите им цели

снимка: HBO
Церсей Ланистър по Пътя на срама в „Игра на тронове“.

През 20-те години на XX век във Ваймарска Германия прохождащият нацизъм яростно отхвърлял формите на модерно изкуство с етикета „културен болшевизъм“. Според Хитлер и сие модернизмът, сюрреализмът, дадаизмът и т.н. атакували общоприетите концепции за семейство, идентичност, изкуство и интелектуален живот. Терминът им хрумнал някак поради съвпадението на епохата с болшевишката революция в Русия; имало замесен, разбира се, и антисемитизъм.

Днес обикновено се започва с публична онлайн критика - обвинение в нещо, което не е престъпление, но е морално укоримо прегрешение; или ако е престъпление, за него няма доказателства (когато има, се ходи в полицията, а не в Туитър). Жертвата бива качена в социалните мрежи, които се използват като съвременна версия на стълб на позора, с изписани отдолу нейните реални или въображение грехове. Целта е да бъде унизена, ролята ѝ е да стои там и да се срамува, надеждата ѝ - че ако си направи много сурова самокритика, може да се размине с по-малки щети. 

Преди 40-50 години у нас за тази цел имаше другарски съдилища, което трябваше чрез колективно другарско порицание да „превъзпитат“ и „дисциплинират“ населението в духа на новия комунистически морал. Това беше „челен“ съветски опит.  Все пак в другарските съдилища жертвата я съдеха само колегите от фабриката или съседите от кооперацията. А не целият свят. 

Днес

 

новото крайно дясно води яростна кампания,

 

чието поточе се влива в реката на предизборната агитация за Доналд Тръмп, срещу един френски филм, закупен и разпространен от „Нетфликс“ (и благодарение на това стигнал до широката американска публика, иначе близо година по-рано Mignonnes бе напълно непознат на душманите си – макар да спечели награда на фестивала Сънданс в щата Юта).

Положението с критиките на филма с американско заглавие Cuties – в превод на български може да се нарече „Сладурчета“ - е като в стария рефрен „Я книгу не читал, но автора осуждаю”. “Нетфликс“ дръпнаха дявола за опашката с един доста провокативен рекламен клип, който показва танцуващи хип-хоп по гащи 11-годишни девойчета (тяхната цел е чисто комерсиална и те я постигнаха, съдейки по интереса към филма), и оттогава заниманието им на пълен работен ден е да доказват, че нямат сестра. Посланието на филма е очевидно и ясно насочено срещу начина, по който социалните медии сексуализират и експлоатират младите момичета днес - и на запад, и на изток. Краят пък е откровен хепиенд на традиционните ценности, само че младите (и по-стари) американски консерватори не са стигнали до края, а дали и въобще са започвали гледането?

В противопоставянето се включиха представители на политическата класа в САЩ, включително сенаторът Тед Круз, а Доналд Тръмп-младши закова последния пирон: „Демократите, които се опитват да нормализират педофилията, трябва да спрат да я защитават“. Напразно именити колеги, режисьори от Европа и САЩ, се хвърлиха да защитават режисьорката Маймуна Дукуре - лавината вече гърми по склона.

По-любопитното в случая не е, че на мушката попада културен продукт, в който няма и нищо кой знае колко скандално (разбира се, гласовитите онлайн критици си нямат и понятие от патоса на изкуството), а че атаките идват и отляво, и отдясно. Трудно е да се каже дали са по-шумни консерваторите, или либералните им противници.

За разлика от „Сладурчета“, 

 

Джоан Роулинг пострада от либералите

 

Нейните романи бяха буквално подложени на аутодафе от някогашни привърженици на Хари Потър, недоволни от днешното й отношение към трансжените. И от това, че в новия си криминален роман под мъжки псевдоним Роулинг е описала сериен убиец травестит. 

След като нейният туитър диалог със Стивън Кинг през лятото я вкара в доста неудобно положение пред трансджендър общността, писателката системно е обвинявана в трансфобия, засипвана с език на омразата и дори стана обект на хаштага #RIPJKRowling. А някои книжарници чисто и просто отказаха да зареждат и продават книгите й.

Тук само ще вметнем, че „културни“ клади в историята са палели не само нацистите. През август 1966 г. християнски групи, предимно в южни щати, излизат по улиците, за да изгорят любимите си плочи (списания, снимки) на „Бийтълс“, защото Джон Ленън бил казал, че „Бийтълс“ са „по-велики от Исус“. И тогава някои магазини отказаха да зареждат плочите им. Но и фалшивите новини не са от вчера. Споменатото изказване е всъщност журналистическа манипулация: точните думи на Ленън са, че „Бийтълс“ са „по-популярни от Исус“, а не „по-велики“. Ние българите също имаме своя принос към огнените знаци на несъгласието  -  политически противници на Жельо Желев горяха „Фашизмът“ по времето, когато беше президент. 

Роулинг впрочем вече е влязла в „черния списък“: през юли тя подписа заедно с още

 

150 писатели, философи, политолози и други публични личности

 

отворено писмо, което се обявява срещу т.нар. Cancel Culture (култура на отхвърляне) и призовава за пълноценен диалог, когато става въпрос за сериозни обществени теми. Сред подписалите бяха и Салман Рушди, Маргарет Атууд, Франсис Фукуяма, Джефри Юдженидис, Малкълм Гладуел, Ноам Чомски, Уинтън Марсалис и др.

Публичното заклеймяване в социалните мрежи и призоваването на крайни мерки срещу всеки, който не споделя определени възгледи, може и донякъде да работи в посоката „няма лоша реклама“, но интелектуалците основателно предупредиха за задаваща се заплаха срещу свободата на словото и „ограничаване на дебата“. „Редактори биват уволнени, защото са позволили да се публикуват противоречиви статии, изтеглят се книги от пазара, защото не са достатъчно “автентични”, на журналистите им е забранено да пишат по определени теми, уволняват професори, които цитират литературни произведения в часовете си, изследователи губят работата си заради реакциите, които предизвикват трудовете им и председатели на организации биват изхвърлени заради глупави грешки”, пишат авторите на писмото.

Тогава точно се вихреха протестите на Black Lives Matter – и макар да поощриха отдавна дължимата расова справедливост, те подчертаха в обръщението си, че откритите дискусии по темата са заглушени. Свободният обмен на информация и идеи, които бяха в основата на либерализма, са заместени от публично

 

сочене с пръст, остракизъм и сляпа морална убеденост

 

И, разбира се, съвсем очаквано подписалите писмото бяха подложени точно на това, срещу което се обявяват – жестока критика, отхвърляне и призиви да променят позицията си. Някои по-мекушави (като писателката Дженифър Финли Бойлан) дори го направиха и се извиниха.

Терминът “Култура на отхвърлянето” (на англ. Cancel culture) е сравнително нов израз, който описва манталитета на дадени общности да бойкотират определени продукти, хора или произведения. Най-често се свързва с хора, които са причинили обида чрез своите действия или думи. Концепцията стана особено разпространена през последните пет години и затруднява най-вече комиците.

 

Комедията е най-потърпевша 

 

от лицемерната политкоректност и сред първите, които забелязаха това, бе един от най-ярките й представители Рики Джървейс. Неотдавна в радиоинтервю той нарече този процес „нов вид фашизъм“ и коментира, че е смутен от „гневните онлайн тълпи“ и „прекалената социална бдителност“, която блокира всякакъв вид свободно изразяване.

Пиперливите шеги на 59-годишния Джървейс, водещ на церемонията по връчване на наградите „Златен глобус“ през 2020 г., не се харесаха на всички, но той има право: „Появи се нов странен вид фашизъм сред хората, които мислят, че знаят какво можете да кажете и какво не можете. Това, че някой се чувства обиден, не означава, че е прав“.

И също: „Появи се един нов моден мит, че хората, които искат свобода на словото, възнамеряват да говорят ужасни неща през цялото време. Социалните мрежи в интернет имат способността да усилват всяко несъгласие до крайност. Ако някой клони леко наляво, в Туитър той изведнъж се оказва Троцки. Умерено консервативният става Хитлер, а ако сте центрист и приемате и леви, и десни аргументи, значи сте просто страхливец“, нарежда звездата от британския оригинал на хитовия тв сериал „Офисът“, който днес едва ли би успял да стигне до ефир. 

Най-пострадалият от културата на отхвърляне комик се оказа Луис Си Кей, които е и една от най-големите звезди на стендъп комедията. Причината обаче не беше в хумора му. На петте му колежки, които попитал (поотделно) имат ли нещо против да погледат как се самозадоволява (а те не смеели да му откажат, защото би могъл да им съсипе кариерите), не им е било никак смешно. 

Луис Си Кей веднага си призна и се извини. Но кариерата му спря. Сериалът, който правеше, беше прекратен, всички участия - отменени, всички вече готови шоута, в които участва - свалени от програмните схеми. По негови признания през първата година е изгубил 35 млн. долара. Тръгна на турне из Европа, където хората се интересуват повече от творчеството на Си Кей, Полански или Уди Алън,  отколкото от сексуалния им живот. Но не се знае докога. В София Си Кей започна шоуто си с въпроса „А вашата година как мина?". Сега се опитва да се върне на американска сцена, първо в малки клубове и без никаква реклама. 

Носителят на "Оскар" Джефри Ръш постъпи по обратния начин -

 

не призна нищо, не се извини и даде под съд 

 

вестник „Дейли телеграф" в Сидни. Това беше в началото на 2018 г., веднага след като "Ню Йорк Таймс" и още няколко издания публикуваха разкритията за Харви Уайнстийн. Вестникът изглежда си търсеше свой, малък австралийски Уайнстийн и обвини Ръш, че се е държал "неподходящо" с колежка по време на продукция на "Крал Лир" в местен театър. Ръш заведе дело за оклеветяване срещу вестника, спечели го и получи почти 2 милиона долара обезщетение. 

Актрисата, от която тръгнаха обвиненията, не се отрече от твърденията си, но и не успя да ги докаже. Ръш първо бе принуден година и половина да вижда името си до това на сексуалния насилник Уайнстийн, и второ - присъдата на съда може да е една, а на обществото - съвсем друга. Понякога покрай сухото гори и суровото. Или както Сталин успокоявал близките на невинно пострадалите от съветската власт, „Когато сечем гората, винаги хвърчат трески“. (Впрочем на ХХ конгрес Хрушчов направи много сериозен опит да "канселира“ Сталин, но в крайна сметка не успя.)

Цялата тази работа с културата на отхвърляне, публичните извинения и срама напомня за епизода „Пътят на срама“ от сериала „Игра на тронове“. Там религиозните фанатици Врабците принудиха Церсей Ланистър да признае всичките си грехове, остригаха я и я накараха да премине гола през целия град. Докато населението ѝ се присмиваше, плюеше по нея и я замеряше с нечистотии, зад нея вървяха две монахини и повтаряха: "Срам! Срам! Срам!". Но не я лишиха от трона ѝ. Не че тя не си го заслужаваше и не че на населението после му се размина.

Но в гледката на тълпа срещу сам човек винаги има нещо дълбоко смущаващо.

Още по темата

АНКЕТА "СЕГА"

Ще се осъществи ли ротацията във властта?