facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Лица под маските. А редниците на оцеляването?

3 004
 Илияна Кирилова
Само живи можем да се променим. И дано под маските светът възвърне своето човешко лице...

Не се уморяват да подхвърлят: след епидемията няма да сме същите. И не разбира човек защо са тези намеци, предупреждават ли ни, плашат ли ни, окуражават ли ни? В кой точно смисъл са тези многозначителни загатвания? Е, в един от тях ние това си го знаем: част от нас не само няма да  сме същите, но ще сме и противоположно различни: от живи ще сме видоизменени в мъртви. Какво ще се промени у живите, обаче? Вирусът, както веднъж ви предупредих, не действа избирателно. (Това, вероятно, ще е задачата на следващия вирус –да премахне определени екземпляри и дори маси от човечеството. Вече по избор, според програмата си.) След нас ще си останат и порядъчните, и разбойниците. Едните няма да отстъпят място на другите. Нито бездарниците ще сторят път на талантливите. Нито алчните ще пуснат залъка на гладните. Нито изедникът ще слезе от гърба на бедняка. Нито простакът ще замълчи пред просветения. Не го очаквайте. Това и вирусът не го може.

Разстоянието в политиката няма да стане два метра, както е днес по улиците.

Навалицата пред гишетата на властта няма да отмре. Хигиената в нравите също няма да се повиши. От извънредното положение там ще останат лоши навици, в стопанството и в правосъдието – също. Усеща се едно объркване във върхушката. Идва точно от това извънредно положение: сякаш внезапно и някак без предупреждение са стигнали целта, към която бяха подкарали държавата. И сега не знаят какво да правят. Всичко е като в сънищата им: населението под контрол, различното мнение – на прокурор. Но се справиха. Спогледаха се, намигнаха си и възседнаха. Защото достойните водачи по света влизат в политиката, за да споделят съдбата на народа си. А тукашните – за да я избегнат...

Довчера замаскирани лобита се строиха и се подредиха. Надеждата, че утре гладните уста ще са по-тихи, сплоти клубовете по интереси. Идеята, че съсипаният бит, самото мъчително просъществуване ще бъдат достатъчни окови на българския човек след световната пандемия, окриля политическата класа. Ние не вярваме, че те ще са някак променени след всичко това, но те искат ние да сме – да сме загубили крилете си, куража си гласа си.

Заваляха вдъхновени анонси за редуциране на свободата на словото.

Появиха се примери, достойни за всеки учебник по беззаконие. Обвиненията срещу пловдивските лекари и председателката на фармацевтичния съюз поставят българската демокрация пред пропаст. Прекрачим ли, разрушителните процеси в нея ще станат стремителни. Измъкването от кризата ще бъде химера, ако ние прежалим своите ценности и разпилеем гордостта си през тези мъчителни месеци.

Различните нива на властта са объркани до безпомощност, липсата на интелектуален ресурс, на морални и образователни ориентири извикват съжаление в тези печални дни. Повишават си заплатите и на другия ден ги спират – все с един и същи патос и със същото победоносно самочувствие. Разрешават пазарите и незабавно ги закриват. Отварят София, после я затварят – колкото да разберем, че в България не само циганите са свободолюбиви. Натякват ни своето божествено предназначение – кой като пряк пълномощник на Божията воля, кой като неин инструмент. Това придава на извънредното положение двусмислен отенък на бъркотия, на някаква не особено благонадеждна импровизация, така у българина скоро ще заговори вековният инстинкт за спасяване поединично. Което ще бъде гарантираният крах на проточилия се период на втълпяваното отгоре търпение и на прословутата „стабилност”.

Опитите за настоятелна, груба и предупредителна сугестия върху общественото съзнание, безразборното облъчване със заплахи и агресивна образност: чували за трупове, морги, ковчези и пр., в България водят до обществено изтръпване, равнодушие пред опасността, „падане на пердето”. Може би  тук животът, поради своята не безспорна привлекателност, не е такава абсолютна ценност за населението, както в шоколадовия Запад на континента.

Противоречивите послания на различни медицински светила и управници не помагат за формиране на стройно и енергично обществено настроение. Борбата на мнения се води без правила, не в компетентния кръг, а най-вече през медиите –

сякаш отиваме на избори, а не на смърт.

Това разколебава обикновените изпълнители в полето на оцеляването. А редници на оцеляването сме ние с вас и очакваме по пътя към избавлението да ни водят разумно и точно. Вярно, че трудно може да бъде стреснат народ, лидер в класациите по смъртност. Но, от друга страна, точно затова за нас всяка жертва в пандемията ще бъде прекомерна.

А трябва да осъзнаем, че срещу себе си имаме враг, който успя да затвори безброй християнски храмове в модерния свят. Нещо, което не е постигал никой нашественик, никоя идея или диктатура. Невидим враг, но в много отношения всесилен.

Охотниците да спечелят от изпитанието един по един излизат от сянката. Правилото „За един сватба, за други брадва” вече влиза в действие, някак пробно, но показателно. Това не е само тук. (Пробутано бе спорното решение за автомобилния транспорт в Европа, досега отлагано заради дискриминационно съдържание. Гласуваха го по интернет, без да го разискват и без да се гледат в очите.) МС в България скоропостижно възложи проектирането и строителството на националната педиатрична болница във вариант, оспорван бурно от обществото. Пак така, посред паниката и залисията, топлофикациите извадиха проект за грозно увеличаване на топлинната услуга – след невиждано досега намаление на цените на природния газ.

А подемът сред днешните медици респектира.

За по-малко от месец те поведоха тази разколебана в своите ценности професия към един впечатляващ ренесанс. Ренесанс именно на ценностите: хуманност, жертвоготовност, професионална доблест. Това отприщи възхищението на обществото, което отдавна искаше да ги види такива. Сега трябва да се научи и да ги цени, да ги закриля от самозванци и авантюристи, които ще поискат да „яхнат” процеса. Такива лица, между които и някои от гробокопачите на българското здравеопазване, вече се появиха в масовката върху пандемичната сцена.

Дори най-неотложните, дори животоспасяващите дела в държавата не трябва да служат само на момента. Всяко точно и мъдро извършено нещо остава в нейната тъкан, крепи и подпомага живота на поколенията.

Кризите от тази зима ни припомнят тази поука:

лъчовете светлина в бедата идват не само от бъдещето, но и от миналото. Една от подарените ни, може би илюзорна, надежди – ваксината БЦЖ, датира от две по-предишни епохи. Изпробвана била още през Царство България, въведена е повсеместно при социализма. (Да си спомним и вчерашната водна криза. Докарахме за Перник вода от язовир Бели Искър (1945 г) и Белмекен (1974). Когато се вършат достойни, смислени дела, те не остават в своето време, те формират и бъдещето. Ако ние не го разберем и изпълним – грош ще е нашата цена пред утрешния ден. И поуките от нашите изпитания.

Съгласни или несъгласни с мен, стойте си вкъщи. И бъдете живи. Само живи можем да се променим. И дано под маските светът възвърне своето човешко лице...

 

Ключови думи:

коронавирус, промяна

Още

Пада забраната за влизане на граждани на ЕС в България

22.05.2020

3177 1
Огнището на COVID-19 в завода за авточасти в Пазарджик се разраства

21.05.2020

Обновена

4986 91
ВСИЧКО ЗА ПАНДЕМИЯТА НА 21 МАЙ

21.05.2020

763
×