Медия без
политическа реклама

Кога абсурдът НВО ще доведе до коренна промяна?

Изборът на паралелка след 7-ми клас на практика не е свободен, а принудителен

Ирина Манушева
Ирина Манушева
Ирина Манушева

Скоро завършва третият випуск по новата програма, а през юни поредните седмокласници ще се явят на НВО, след което задължително ще „изберат“ в какви профилирани или професионални паралелки да продължат образованието си. Да припомним накратко: НВО бяха въведени с идеята да служат за обективна оценка на образованието, своевременно откриване на проблеми, проследяване на ефектите от реформите. Не мисля, че някога бяха използвани за тази цел. За сметка на това се превърнаха в инструмент за все по-масово кандидатстване в гимназия. Накрая то стана задължително, защото законът от 2016 г. наред с положителните промени предвиди и всеобщо профилиране. Макар и представено като възможност учениците да избират сами насоката в образованието си, все по-ясно става, че решението влече със себе си куп ограничения в развитието им и проблеми с доста мащабни последици - на практика за цялото общество.

 

Резултатите от НВО не се анализират задълбочено и системно.

 

Нещо в изпитите все се променя, така че трудно могат да се определят и като стандартизирани. Но най-вече изобщо не е ясно какво оценяваме с тях: училището, децата, школите или финансовите и организационни възможности на семействата.

Вместо да изследват различни вълнуващи области, седмокласниците цяла година се занимават предимно с български език и литература и математика. А там вместо да четат, да обогатяват общата си култура и емоционалния си свят, да се учат да изразяват мислите си, да развиват ума си с предизвикателни задачи, те са принудени да се фокусират върху наизустяването на безполезни термини и клишета, безброй упражнения по преразказ и овладяване на скоростното решаване на недотам трудни задачи.

Дори да имат желание да работят за по-важни умения у децата, учителите се чувстват притиснати да ги готвят изрично за изпитите. И не само в 7 клас: по едни или други подбуди и 4-и, и 10-и, и 12-и клас често се въртят около представянето на НВО/ДЗИ. Това е престъпно изместване на приоритетите и извращаване на същността на образованието. 

Кандидатстването с НВО води до

 

все по-широко разтваряне на ножицата между училищата - 

 

един от най-съществените проблеми на образователната ни система. Учениците години наред се насочваха към едно или друго училище заради престижа му, а не заради изявени интереси в дадена област. Така се обособиха и множество училища с крайно слаб успех и съответно плашещ порочен кръг на ниска мотивация от страна на деца и учители.

Вместо да се обявят категорично за промяна, много училищни ръководства се плъзгат по наклонената плоскост на класациите. Малко са нещата, които оставят такъв горчив вкус, както хвалбите на директори, попаднали на „топ“ местата. Миналата година директорите на СМГ и НПМГ предложиха промяна в начина на кандидатстване, която се надявах да проправи път и пред другите. Не само че тя не се осъществи, но НПМГ, едно от малкото училища със собствени изпити, започна да намалява тежестта им в балообразуването.

 

НВО вече близо 20 години водят до все по-голям стрес за подрастващите и техните родители

 

Деца на 12-14 години се оказват ангажирани с учене по 6, ако не и 7 дни в седмицата - на фона на силно притеснение как ще се представят и къде ще влязат. Психолозите отдавна алармират за риска от прегаряне в 7 клас, но системата, както винаги, не чува.

Заблуда е, че този стрес се подхранва предимно от родителски амбиции. Първо, налице е силно разслоение между училищата, което естествено кара децата с интерес към ученето да се стремят към някое „по-добро“ (и не са виновни те или родителите им, а тези, които уж неволно и неусетно - макар че постоянно им го посочваме - докараха нещата дотук). И второ, за да изучават желания профил, често им трябва много висок резултат на НВО - единственият изпит в целия образователен курс, за който втори шанс няма.

Изборът на профилирана/професионална паралелка след 7 клас е принудителен. Всеки ученик е длъжен да „избере“ в каква посока да се развива през следващите (минимум) 5 години, независимо дали има ясно очертани интереси и желания. Разочарованието от „избраната“ паралелка и загубата на мотивация са повсеместни, дори в „елитните“ училища.

 

Изборът, дори да е автентичен, е тясно обвързан и с резултатите от НВО,

 

и с наличните възможности. Ако паралелки с езикови и софтуерни профили се разкриват под път и над път, то далеч не така стои въпросът с много други предмети. В София, например, от години има общо 3 паралелки с профил физика - 2 в СМГ и 1 в НПМГ, в страната също се броят на пръсти (плюс още няколко, които допускат избиране на профил физика след 10 клас). Сходно е положението с историята, географията и др.

За учениците и родителите е трудно да се ориентират задълбочено и навреме в особеностите на профилираните/професионалните паралелки, което също компрометира избора. В края на 7 клас много от кандидат-гимназистите се надяват, че при нужда ще сменят основния си профил, но остават неприятно изненадани, че далеч не е така лесно.

Бъдещите гимназисти разчитат, че след 10 клас към основните профили ще добавят още 2 по желание, което би им дало достатъчно широки възможности за развитие. На практика не е така. Много училища допускат само 1 допълнителен профил, а изборът е силно ограничен.

Целият учебен материал за общообразователна подготовка беше сбит (не съкратен) в 8-10 клас, а в огромна част от паралелките - дори в 9-10 клас, защото 8-и е отреден за интензивно изучаване на чужд език. Излиза, че близо половината младежи например се занимават с човешка анатомия и физиология общо един срок в гимназията, а в 11 и 12 клас - на прага на зрелостта, 90% изобщо не учат биология. Не виждам как по този начин ще подобрим пословичната „ниска здравна култура“.

 

За сметка на това в 8 клас огромна част от децата изучават 12/18 часа седмично английски език

 

с височайшата амбиция да завършат годината с ниво А2/В1 - дори когато почти целият клас е започнал с него. Буквално убиваме между 300 и 400 астрономически часа от живота на млади хора в тъй активна във всяко, включително интелектуално, отношение възраст. В същото време пак в 8 клас литературата - предмет с огромен потенциал за обогатяване на общата култура и личностно развитие, препуска от Древна Гърция през Библията и българското средновековие до края на европейския Ренесанс, не позволявайки нищо повече от натрупването на хаотични факти, вършещи работа единствено за решаване на кръстословици.

В 11 и 12 клас предвиденият материал по профилиращите предмети до голяма степен съвпада с 1-2 курс в съответните специалности в университет. Остава загадка защо е нужно това: ако младежите продължат в същата специалност, ги очаква бездействие и демотивация, а ако изберат друга - усилията им, включително за полагане на изключително тежък ДЗИ по профилиращ предмет, ще са били до голяма степен излишни. Налице е и сериозен недостиг на учители, които да преподават въпросните предмети на съответното ниво, така че

 

на много места обучението става проформа

 

Въпреки категоричните декларации, че профилираната/професионалната подготовка няма да накърни равните възможности пред кандидат-студентите, от самото начало бе ясно, че тук са заложени множество бомби със закъснител. Възникнаха редица проблеми, и то далеч не само заради хорариумите, затрудняващи кандидатстването в чуждестранни университети. Дори и в българските се оказа трудно да се вземат балансирани решения върху какъв материал да стъпят изпитите и кои оценки да се вземат предвид при балообразуването (при медицината например въпросът избухва с нова сила всяка година).

Масовото обучение в профилирани и професионални паралелки се отразява не само на индивидуалното развитие на младежите, но и на цели области и отрасли във висшето образование и пазара на труда. Както посочи проф. Румен Ценов, България например предлага чудесно висше образование по физика и заема уважавано място в световната наука, вкл. в ЦЕРН, само че кандидат-студентите са критично малко, независимо от безплатното обучение: просто няма откъде да се вземат, ако огромната част от завършващите гимназисти са приключили с физиката още в 10 клас.

Остава загадка защо точно когато страните с най-развито образование започнаха да приспособяват системите си към предизвикателствата на съвременното общество и да наблягат на преносимите умения, ние решихме да въведем задължително тясно профилиране. Още по-непонятно е защо се борим за 60% професионални паралелки във време, когато никой не знае какви професии ще бъдат нужни дори след 10 години, камо ли в по-далечно бъдеще. И все пак тази цел беше заложена в стратегията за гимназиално обучение и вече дори е постигната в план-приема за 2024/2025 г. Аз не бих го определила като успех.

Учениците ни се представят за слаб или максимум среден (с успех между 30 и 50 %) на собствените ни НВО след 7 и 10 клас и ДЗИ. Според най-обективното изследване PISA половината младежи на 15 г. нямат елементарни умения за справяне с ежедневни проблеми. Дори „елитните“ училища не са еталон, защото въпреки наличието на редица такива учениците в България, които показват високо ниво поне по един предмет, са по-малък дял в сравнение със средното за ОИСР. За сметка на това децата ни изостават с развиването на социални умения и емоционална интелигентност; за пореден път се оказваме на последно място в Европа по критично възприемане на новини и друга информация; на челните места сме по ксенофобия и нетолерантност. Повече от очевидно е, че системата просто не работи нито за децата, нито за цялото общество.

Постоянно говорим за реформи - къде козметични, къде със заявки за съществени промени в учебния материал. С голямо усилие ще се въздържа да коментирам последните, а ще се фокусирам върху принципните крачки, които сме длъжни да предприемем, ако изобщо се надяваме да се измъкнем от блатото.

 

Да помислим много внимателно какво целим с НВО.

 

И докато нямаме ясен отговор на този въпрос, да спрем да пилеем космически ресурси за провеждането му и да нагнетяваме стрес у подрастващите, родителите и учителите. Няма как с един и същи инструмент да оценяваме и системата, и индивидуалните знания на учениците. Както уместно напомни г-н Ивайло Кискинов, директор на столично училище: дори да ни е нужен ориентир за състоянието на образованието, не е необходимо в него да участват всички ученици. Само че трябва да знаем какво искаме да оценим и за какво ще ни служат резултатите.

 

Да попитаме учениците желаят ли да се профилират.

 

Абсурдно, но факт: никой не се поинтересува от мнението им нито преди 2016 г., нито след това. През 2022 г. инициирах анкета на тази тема. По-малко от половината участници отговориха, че са имали изразено желание за профил или професионално насочване след 7 клас; 75% смятаха, че само децата с изявени интереси трябва да кандидатстват за определени училища и паралелки, а останалите да продължат с общообразователна подготовка. Извадката ми очевидно беше непредставителна - съставена предимно от деца и семейства с изричен интерес към образованието, но това прави резултатите още по-показателни. Въпреки че 80% бяха приети в паралелки с желан профил, удовлетвореността още в първи гимназиален етап спадаше под 50%, а едва 30% бяха доволни от предоставените им възможности за допълнителни профили след 10 клас. Най-страшното е, че в края на гимназиалния етап само 1 от 10 души от същите ученици, успели да постъпят в желана паралелка, изказваше удовлетворение от профилираната подготовка.

През 2023 г. отправих запитване към МОН, в което представих проблема и попитах дали разполагат с по-представително проучване. Отговориха ми, че събират данни за реализацията на завършилите професионални паралелки и кои учебни предмети затрудняват гимназистите в първи етап…

Не ме разбирайте погрешно: не призовавам да бъдат заличени шепата училища с десетилетни традиции в определени направления, нито казвам, че всички трябва да учат едно и също. Напротив, убедена съм, че децата от най-ранна възраст трябва да имат много по-голяма свобода в образованието. Но ние в момента не им даваме такава, а само ги принуждаваме да вземат решение, което не желаят и/или по-късно биват разочаровани. Съществуват елегантни, отдавна познати и изпитани решения като кредитна система, разделяне по групи и др. Варианти има много; нужна е воля за създаването на организация, в която центърът е детето, а не поредното унифициращо решение – така че всички ученици и техните семейства да имат реален избор между различни качествени възможности за образование.

 

Да спрем с промените на парче и да помислим какво искаме от формалното образование в България

 

Разбира се, че е повече от належащо да ревизираме из основи много аспекти, в т.ч. учебните програми. Но няма никакъв начин да постигнем смислен резултат, ако не знаем какво целим. Неслучайно всички успешни образователни реформи по света започват със задаването на този въпрос. И ако погледнем анализите на редица специалисти и организации като Института за изследвания в образованието, „Заедно в час“, Фондация „Калейдоскоп“ и мн. др., веднага ще осъзнаем, че в България има хора, способни да видят проблемите в дълбочина и да обединят усилия в името на нова философия на образованието. Само че трябва да ги попитаме, вместо да съставяме комисия след комисия предимно от едни и същи лица, повечето неспособни да излязат от досегашните коловози.

Никога няма да проумея защо абсурдът НВО, принудителното профилиране, масовото разочарование, липсата на смисъл и неминуемата апатия, както и все по-безобразните резултати във всички етапи не предизвикват достатъчно силно и масово недоволство у хората, за да изискаме коренна промяна. Надявах се онлайн обучението, при което много родители изведнъж осъзнаха както безумието на учебния материал, така и неефективността на процеса, да събуди достатъчно силна вълна на възмущение, за да се случи нещо, но в момента, в който децата се върнаха в класните стаи, повечето сякаш забравиха.

Само че моделът си върви и се самовъзпроизвежда със страшна сила. И поединичното спасение, колкото и да е важно с оглед на личната отговорност към децата ни, не решава проблема, защото обществото, това сме ние: поколение след поколение продукт на негодна образователна система.

Хубавото е, че оттук нататък имаме само път нагоре, както каза Андреас Шлайхер, макар неслучайно мнозина доловиха ирония в тези думи. Само се боя, че ако много скоро не се хванем сами за косите, за да се издърпаме от тресавището, има сериозна вероятност да го опровергаем.

Ключови думи:

Ирина Манушева, НВО

Още по темата