Quantcast

Медия без
политическа реклама

ИНТЕРВЮ

Хората не са станали рязко тъпи, просто приоритетите им са други

Просто да четеш днес книги не се смята за особена ценност, смята поетът и преподавател Иван Ланджев

Иван Ланджев

----
Иван Ланджев (1986) е поет, сценарист, доктор по руска класическа литература (СУ "Св. Климент Охридски"). Автор е на няколко стихосбирки, като последната, "Ти, непрестанна новина", излезе съвсем наскоро. Лауреат е на различни награди за поезията си.
------
- Вие, г-н Ланджев, вероятно можете да бъдете квалифициран като български интелектуалец, при това млад. Пишете стихове и статии, преподавате, играете шах, и то добре. Имате ли чувството, че сте член на оредяващо малцинство?
- Не зная от кое да съм по-поласкан - "млад" или "интелектуалец" - затова ще ги приема безсрамно и двете. 
- Ми халал да са ви, заслужавате ги явно.
- ...Ала дали съм част от оредяващо малцинство? Как се казва "да" на такова нещо? Честно, не мисля за тези работи. Ако заниманията и интересите ми минават за по-"интелектуални", здраве да е, така да бъде. Това всъщност няма значение. 
- Защо?
- "Интелектуалец" ми харесва, когато се свързва с някакво (днес вече доста пооръфано) понятие за достойнство и любов към истината. Клишето за интелектуалеца не ми харесва, защото описва едно безлично, ялово същество, което, общо взето, не поражда нищо. Така или иначе, живеем във време, в което интелектуалецът е вече победен. И както казва Ортега-и-Гасет, кормилото на историята е в ръцете на тълпата. Тя охотно си избира идиоти всеки път.
- А добре ли е това?
- Това е справедливо. Тук самите интелектуалци имат голяма вина, защото твърде дълго го играеха много елитарни и изолирани от тази тълпа.
- Но има и други фигури, ето - Йосиф Бродски например е автор с успешна литературна кариера, ако можем да го кажем така пошловато. Обаче със сложна и кажи-речи трагична съдба. Това при поетите закономерност ли е? Ако да, защо? 
- Сложно е. Не бива да се изпада в автоматична сълзливост и поплаци за "неразбрания поет". Но има, наистина има нещо вътрешно присъщо, което кара поета да бъде contra. Това, което Георги Рупчев наричаше "инстинкт за неприспособимост". Чисто житейски този инстинкт би могъл (и често води) до трагична биография. Но... нали все пак биографията на поета са неговите стихове. 
- Новата ви книга наскоро предизвика добри отзиви. Тя плод на някакъв вид концепция ли е, или се роди спонтанно? 
- Спонтанността е преди концепцията. Минаха пет години от предишната стихосбирка и бях написал общо 5-6 стихотворения до миналата година. Тогава разни неща ме вдъхновиха да напиша повече. Постепенно започнах да откривам общото помежду им и видях, че се очертава книга. С начало, среда и край, с нещо цялостно за казване - това, предполагам, е концептуалният елемент. Казва се "Ти, непрестанна новина" и се опитвам да си отговоря кои са непрестанните новини, ако всичко наоколо е постистина и фейкнюз.
- Това ли ви насочи към класиката в образованието ви? Споменахте веднъж, че Лев Толстой, за когото сте защитили докторска дисертация, е някак философски "по-подходящ" от Достоевски например. А тези двамата колоси често вървят в тандем в много паралелни анализи. Какво имате предвид?
- Всъщност философите обичат повече Достоевски и това е нормално, в много отношения той е по-философски... да го кажем, "благодатен". Като се почне още от автори като Мережковски, има едно такова популярно противопоставяне, според което Достоевски е "духът", а Толстой е по-земен, телесен, той е, видите ли, "плътта". Можем да го кажем и така: ако Достоевски е болестта, Толстой е здравето - ако ще правим груби обобщения, с това съм по-съгласен. Завършвайки философия, писах за Лев Шестов, Достоевски и Ницше. Когато се подготвях за докторантските си изпити, още смятах, че ще пиша дисертация за Достоевски, но в един момент Толстой ми стана по-интересен, защото, парадоксално, се оказа, че за него има повече какво да се каже - въпреки огромната му слава. Работата е там, че за Достоевски са изписани смазващо убедителни неща, след които е много трудно да кажеш каквото и да е ново. Да вземем само Бахтин. Докато Толстой е винаги поставян в някакви калъпи - той е може би най-известният писател, но точно този статут на "поп звезда" го прави интересен за анализ от други ъгли. Както казах - или е смятан за "по-плътски" от Достоевски, или пък е поставян в точно обратния калъп, този на сакрализирането. Обявяват го за свещена фигура и край. Нито едното е вярно, нито другото, разбира се... Или пък третата разновидност на напъните - да се вкара в схемата на "Националния писател" с главно Н. Отново - далеч от истината, тъй като Толстой сам по себе си надскача руското, а и е отявлен критик на държавата.  
На мен ми беше най-интересен от гледна точка на вътрешната борба между проповедник и художник в късния му период, след духовното обръщане. 
- А Толстой и до днес си остава "отлъчен" от православната църква. Това парадокс на църквата ли е - все пак той е силно вярващ човек, или нормален знак за несъвместимост между всяка институция и индивидуалния антиинституционален бунт?
- Толстой не обича институционалната религия и тя него също. Това е добре известно. Руската православна църква проявява завидно упорство, защото и до днес въпреки молбите не отменя решението за отлъчването на Толстой, взето през 1901 г. Заради това няма да видите нито кръст, нито паметна плоча, ако посетите гроба на Толстой в Ясна поляна.
Неговото християнство въобще е доста интересно. Той не се интересува от чудеса, а от това какво трябва да се прави, как да се живее. Чете Евангелието като практическо ръководство и иска повече да знае, отколкото да вярва. Превежда Словото, "логос", като "разумение жизни". Неговият Христос е велик учител, привидян повече като източен мъдрец, отколкото като Син Божи. Естествено, че църквата ще има проблеми - дори на философско ниво, дори без личната вражда с оберпрокурора на синода.
- Днес често се оплакваме от растящо невежество у новите ни поколения. Има ли такова нещо, или просто е нормално "време разделно"? 
- Често се говори така, но винаги ми е звучало подозрително. Като цяло изпитвам силна неприязън към всякаква форма на "групиране за удобство", на това да гледаме на хората само през групова идентичност или някаква принадлежност. Прави се под път и над път, но мен - като някой, който се интересува от индивида, от историята на отделния човек - това ме дразни. Хората не са станали рязко тъпи, просто приоритетите им са други. Преподавам на студенти и виждам любопитни неща - те са например много по-прагматични, по-практически ориентирани в сравнение с мен и моите връстници, когато бяхме на тяхната възраст. Знаят неща, които нас въобще не са ни интересували тогава. Ако има проблем с нарастването на невежеството, това не е, защото са спрели да се раждат даровити хора - естествено, че се раждат - а защото те са в едно заварено положение, в което да четеш книги не се смята за особена ценност.
- Нашата литература има добри примери на сравнително успешна интеграция и в чужбина. Но нека ви питам за езика - оптимист ли сте за българския? Или е нормално езиците лека-полека да станат по-малко и - рано или късно българският да е един от тези, които ще са заместят от някой по-универсален?
Тук пристрастията ще ми пречат да бъда обективен. Много обичам българския език. Много. Нека в това да не се търси излишен патос, но аз дължа почти всичко хубаво, което ми се е случило, на този език. Обичам огромното му богатство на фона на малкия ни народ, музиката му - и при най-високите образци в литературата ни, и в диалектите от най-затънтените ни кътчета. Обичам двусмислието и иронията, които толкова лесно текат под изреченията. Понякога българският те води за носа. Обичам това, че е разточителен, а не компактен (сравнете с английския). Обичам упоритостта му - поне на няколко пъти в историята е можел да си замине, но е оставал.  

Още по темата