„Снощи Льовочка изведнъж ми казва: „Написах страница и половина и ми се струва, че е добре“. С тази записка в дневника си Софя Андреевна Толстая е съхранила за потомците една от най-важните дати в историята на руската и световната литература. На 18 март (по нов стил – 30 март) 1873 г., точно преди 150 години, Лев Николаевич Толстой е пристъпил към работа по романа „Анна Каренина“. Защо граф Толстой се захваща с любовна сага, какви тайни пазят неговите чернови, било ли е възможно историята на Анна да има хепиенд? За всичко това разказва пред news.ru писателят и литературовед Павел Басинский, удостоен през декември 2022 г. с престижната награда „Голямата книга“ за монографията си „Истинската история на Анна Каренина“.

Вместо историята на Петър Велики - съпружеска изневяра

Толстой нахвърля черновата за 5 дни и предвижда, че ще му трябват няколко седмици да завърши романа. Всъщност работата се проточва 4 или дори 5 години, ако се вземе предвид датата на излизането на пълното издание през 1878 г. „Анна Каренина“ превръща писателя в свой заложник. И до днес остава загадка защо Толстой въобще е написал този роман, след като в онзи момент е имал съвсем други планове. След „Война и мир“ той вече е много известен. В началото на 70-те години на 19-и век писателят се заема с ново мащабно епично платно – исторически роман за Петър Първи, и събира материали по темата, но романът така и не излиза. Толстой го започва и го захвърля цели 33 пъти.

Според изследователя, той не е „чувствал“ епохата на Петър, нейния език и нрави – те са прекалено далеч от него. Друго нещо е войната от 1812-а, описана във „Война и мир“, участник в която е и бащата на Толстой – Николай Илич, а очевидците на събитията са още живи. Самият Толстой е признавал, че личността на Петър I го отвращава. Той поначало недолюбва царете, а първият руски император му е особено противен. Освен това христоматията, която издава с амбицията по нея да учат всички руски деца – от князе до селянчета, претърпява ужасен провал. В такова състояние на ума Толстой внезапно скицира проектоплан за нов роман. Досега той не е писал романи – авторът нарича „Война и мир“ епос, епопея.

Изневярата на съпругата на виден петербургски сановник с гвардейски офицер не изглежда негова тема. Почти 20 години по-рано е излязъл романът с подобен сюжет на французина Гюстав Флобер „Мадам Бовари“. Руският превод е в домашната библиотека на Толстой в имението Ясна Поляна и той без съмнение го е чел. Най-забавното е, че и самата Анна Каренина би трябвало да го е чела. Когато живее в имението на любовника си Вронски, героинята си изписва книги с тонове и говори за френската литература – Зола, Алфонс Доде, но не и за Флобер. Наистина би било доста нелепо, ако Анна беше прочела историята за себе си, коментира Басинский. Съвременниците често сравняват двата романа и на Толстой това изобщо не му харесва. Той винаги е отричал приемствеността в литературата, твърдейки, че всеки гений се създава самостоятелно, заражда се сам за себе си. Все пак обаче има произведение, което го подтиква към написването на „Анна Каренина“, но то не е на Флобер, а на Пушкин.

Писателят попада на малката книжка „Повести на Белкин“ и я изгълтва за една вечер, включително и незавършения откъс „Гостите пристигаха на дачата…“, в който в зачатък е набелязан бъдещият негов сюжет: как жена изневерява на мъжа си и какво се случва с нея впоследствие. Близки свидетелстват, че Толстой е очарован от стила на писане на Пушкин и неволно започва да замисля герои и събития, с които да продължи фрагмента. В началото е в еуфория, но скоро започват съмненията: в писма Лев Николаевич споделя, че романът излиза пошъл и гаден, а Анна му е писнала. Но той е взел предварително хонорар: продал е бъдещото произведение на издателя Катков и неговия „Руски вестник“, като е получил 10 хиляди рубли в аванс. За времето това са огромни пари. Достоевски, който през 1874 г. публикува романа „Юноша“ в „Отечествени записки“, получава наполовина по-малко. Така Толстой се заробва, той вече е длъжен да завърши тази книга. И черновите показват колко дълго и болезнено е търсил структурата и героите й. Персонажите се раждат постепенно, променя се и заглавието. В една от редакциите то е „Юнак жена“ и никой и досега не е разбрал какво точно авторът е имал предвид.

От "грозна и доста дебела" до смугла красавица

Толстой дълго избира име за главната героиня: тя е ту Татяна Ставрович, ту Анастасия, която всички наричат Нана. В първите ръкописи той я обрисува като откровено „грозна, с ниско чело, къс почти вирнат нос и доста дебела… Още малко и би станала уродлива“. Но постепенно я прави привлекателна, дарява я с непокорни тъмни и къдрави кичури коса, които се вият на тила и слепоочията.

За литературните изследователи няма съмнение, че външността на героинята си Толстой е заимствал от голямата дъщеря на Пушкин – Мария Александровна Гартунг. Описанието на първата поява на Анна на бала сякаш възпроизвежда портрета от художника Иван Макаров: открити пълни рамене, закръглени ръце, гирлянд от теменужки в косата и наниз перли на здравата изсечена шия. Но персонажът има и други прототипи: по-малката сестра на самия Толстой – Мария Николаевна, която напуска неверния си съпруг, със 17 години по-стар от нея, и се влюбва в моряк във Франция, от когото ражда извънбрачна дъщеря. Отчасти Анна е и Мария Дякова, сестра на най-добрия приятел на Толстой, която е нещастна в първия си брак, развежда се и ражда дете на белетриста Сергей Ладиженский, с когото по-късно създава успешно семейство.

А трагичната развръзка на „Анна Каренина“ е пряко повлияна от истинската история на Анна Степановна Пирогова, икономка на съсед на Толстой – помешчика Бибиков. Бибиков я прави своя любовница, но не желае да се ожени за нея и един ден намират 32-годишната Пирогова под колелата на товарния влак. Самият Толстой става свидетел на аутопсията и гледката го разтърсва. Сцената на анатомичната маса по-късно влиза в романа.

От самото начало Анна е осъдена на смърт от автора

В началните варианти тя свършва във водите на Нева, но впоследствие Толстой въвежда нов персонаж – влака. Този зловещ образ преминава през целия роман като предвестник на хаос и нещастие. Но куриозното е, че в една от черновите има неочакван обрат: братът на Анна – Стива Облонски, увещава Каренин да й даде развод и да поеме върху себе си вината за измяната, за да може тя да се омъжи повторно (в противен случай, според църковните закони навремето, това би било невъзможно). И колкото и да звучи невероятно, Каренин неочаквано се съгласява! Анна се развежда, заминава с Вронски и в имението му двамата се венчават. Тогава Толстой би могъл да възкликне като Пушкин: „Каква шега си направи с мен Татяна (от „Евгени Онегин“ – б.р.)! Взе, че се омъжи!“. Но явно авторът на „Война и мир“ е решил, че това не е логично, зачеркнал е щастливия финал и е дал път на трагедията. „Анна Каренина“ с хепиенд би била някаква „Джейн Еър“, категоричен е съвременният изследовател на темата Басинский. - Ако „Анна Каренина“ имаше щастлив край, това вече нямаше да е руски роман.“

Толстой пише романа от 1873 до 1877 г., а действието в него се развива от 1872 до 1876 г., тоест в реално време. Пускайки го глава по глава в периодичния печат, писателят се превръща в един вид блогър от съвременна гледна точка. Това е твърде необичайно и хората от онова време са чели главите от „Анна Каренина“ като новини, коменира Басинский. Лелята на Толстой Александра Андреевна свидетелства, че всяка глава изправя цялото общество на нокти и слуховете, клюките, споровете и предвкусването на по-нататъшното развитие са били безкрайни, сякаш „това е въпрос, който е лично близък на всеки“.

С над 22 екранизации „Анна Каренина“ е и най-филмираният роман в света след „Тримата мускетари“ на Дюма – просто е перфектен за сценарий. Много сцени сякаш са специално написани за киното – срещата на Анна и Вронски в снежната буря на гарата, бала, където Анна и Вронски танцуват мазурка, конните надбягвания, когато Вронски чупи гръбнака на Фру-Фру и, разбира се, сцената с гибелта на Анна…