facebook
twitter

Кинопремиера

Двойният живот на Жулиет Бинош

402
снимка: Синелибри
Героинята на Бинош Клер и младият й избраник Алекс.

Тя е несъмнената прима на френското кино - на 55 години, с над 70 роли, най-високите актьорски хонорари, почтително титулувана от франсетата "Ла Бинош", една от малкото им конвертируеми актриси ("Оскар" за "Английския пациент" и номинация за "Шоколад"). 

Тази година в афиша на фестивала "Синелибри", който охотно демонстрира франкофонския си вкус, имаше цели две нови заглавия с нейно участие - "Двойствен живот" на Оливие Асаяс и "Тази, която не съм" с режисьор и сценарист Сафи Небу, който напусна ограничения списък с фестивални прожекции и вече може да бъде видян в по-малките салони на София и страната с интерес към нехоливудското и арт кино. Филмът не е сред най-добрите с участието на Бинош (снимала все пак за имена като Годар и Кешловски). "Тази, която не съм" обаче е любопитен, от една страна, със своята смесица от баналност и непредвидимост, от друга - с вдъхновеното изпълнение на титулярната актриса. Жанрово варира между романтична драма и психотрилър ала "Фатално привличане". 

В ролята на Клер актрисата не скрива истинската си възраст. За разлика от героинята, която държи да я скрие - с непредвидими последици. Клер е преподавател по литература, със скорошен развод, отраснали деца, ходи на психоаналитик, поддържа типичната френска неангажираща връзка "муш и бег" в обедните почивки с доста по-млад мъж. Разочарованието от непълноценното общуване с него, както и общо от остаряването, решава да бори с флирт с друг младеж в социалните мрежи. Гради фалшиво "аз", чрез което да получи каквото й липсва - младост, гладка кожа, възвърнато либидо, истинска страст. Не е трудно да стигнеш до идеята, че кризата на средната възраст не е нещо, което се стоварва само на мъжете. А и тъкмо във Франция първата дама е с двайсет години по-стара от президента. 

Скриването на истинската самоличност зад фалшив виртуален образ е широкоразпространен феномен още от зората на потребителския интернет преди 20+ години и в този смисъл филмът е леко старомоден. Но в крайна сметка проблемите, за които говори "Тази, която не съм", не са технологични, а екзистенциални. Във втората си половина "Тази, която не съм" успява да предложи достатъчно оригиналност на фона на баналната завръзка. Илюзията за младост се задълбочава (до степен на почти клинична лудост), играта на котка и мишка се затяга.

В битката с времето Бинош демонстрира изключителна форма. Останалите актьори са по-скоро бледи, дори ветеранката Никол Гарсия в ролята на психоаналитичката й. Филмовият разказ е съпътстван от прекрасната музика на Ибрахим Маалуф, секс сцените са 16+ - нещо, което Холивуд отдавна не може да предложи, а финалният кадър - наистина неочакван. 

Все още няма коментари

Още

Киното като машина на времето
Скалата се прави на Дани де Вито

13.12.2019

87
Полански разследва аферата "Драйфус"

Влез или се регистрирай за да коментираш

×