Още със заглавието на "Бугония" гръцкият ексцентрик Йоргос Лантимос започва игра на загадки със зрителя. Думата е старогръцка, записана за пръв път около II в. пр. Хр. и означава буквално "потомството на вола". Зад нея се крие вярване, че от трупа на убито по особено жесток начин говедо се раждат нови пчелни рояци. От "Георгики"-те на Вергилий до византийската "Геопоника" този ритуал е описван като нещо фактическо. Вероятно Лантимос и неговия сценарист Уил Трейси ("Менюто") са искали в това да вложат намек за посланието на филма.
От "Фаворитката" насам, през "Клети създания" и "Благи деяния", на Лантимос му порасна работата и той снима с холивудски актьори, международни екипи и къде ли не по света, само не и в родната Елада. Е, за финала на "Бугония" опитал да издейства разрешение за три дни снимки на Акропола, но не му дали и затова той отнася камерата на остров Милос, при причудливите скални образувания Саракинико. Какво облекчение все пак на фона на американските апокалиптики, които винаги забождат края на света някъде по източното крайбрежие на САЩ.
"Бугония" е далеч от най-добро постижение на гърка, но поне не можем да го обвиним в липса на продуктивност: това е третият пълнометражен филм, който той изстрелва в рамките на две години. Време за сглобяване на оригинален сюжет, разбира се, нямало - филмът е римейк по корейската фантастична комедия "Спасете зелената планета!" от началото на века. Темите остават плашещо актуални и повече от 20 години по-късно, докато Джеси Племънс - с неудобното излъчване на образцов инсел, гълта конспиративна теория след теория онлайн в своята провинциална къщурка. Героят му е водач на култ с един-единствен последовател - леко недоразвития негов братовчед (дебютантът Ейдън Делбис, поредно актьорско откритие на Лантимос), и дори той постоянно се съмнява в учението на гуруто си. Племънс вече отработи ролите на психопати в първото си сътрудничество с гърка - триптиха "Благи деяния", и влиза в новия му проект с несресана коса, налудничав поглед и пълна готовност да отвлече и изтезава шефката на фармацевтична компания: не защото е зла капиталистка, която потиска работническата класа; не и защото е продуктите й са изпратили майка му в кома; а защото е убеден, че Мишел Фулър е извънземно под прикритие и идва да унищожи човечеството, а заедно с него - и любимите му пчели.
Ема Стоун, вече за пети път под диригентството на Лантимос, наистина има данни за извънземна с ококорените си зелени очи, добре модулирани гласови интонации и обръсната на живо пред камерата глава. Този път обаче е трудно да се каже кой е по-добър в актьорския спаринг между нея и Племънс. И също тъй невъзможно е да се избере кой измежду героите им е по-голям злодей и повече заслужава съдбата си: както често във филмите на гърка (с изключение на Бела в жизнеутвърждаващия "Клети създания"), трудно се намира на кого да симпатизираш. Подобно на "Благи деяния", и "Бугония" е с потенциал за театрален спектакъл, заснет предимно в интериор и тесни, клаустрофобични пространства, с едноцифрен брой актьори в кадър - изключвам финалната сцена, която идва напълно изненадваща и облекчаващо забавна след изпъстрените с насилие и мизантропия (само) два часа.
Идеологическият заряд в началото на филма наподобява този в актуалния фаворит за награди "Битка след битка" - яростна и безскрупулна съпротива срещу капитала. Но нямаше да е Лантимос, ако остави нещата там и развие кохерентно повествование. Не, той хвърля идея след идея и жанр след жанр, сякаш да обърка напълно публиката: може би това е хорър а ла "Мизъри"? А може би черна комедия? Или сюрреална пародия? Не, не, това е космическа фантастика... А както ще кажете за психологическа драма или философска притча? Луд умора няма: финалът не подрежда този пъзел, а оставя зрителя в недоумение какво се е случило току-що и какво точно е гледал.
Не е възможно да се съгласиш с нихилистичния патос на Лантимос - наречен уместно от Variety "просветен мизантроп" - в този филм. И все пак в "Бугония" има много неща, които интригуват, вълнуват и създават паралели с нашето настояще. Това са и първокласните актьорски превъплъщения; и операторската работа на ирландеца Роби Райън (и той работи с възродения суперформат от 60-те години VistaVision, както беше във филма на П.Т. Андерсън); и безпощадния хумор; но най-вече радикалната драматургия на един от малкото киноавтори в наши дни, които и в пика на успеха не свалят гарда на лудостта и не склоняват да се влеят в обезличаващия поток на мейнстрийма. Дори с цената на известен зрителски дискомфорт.
YouTube
