Почина големият певец, композитор и поет Михаил Белчев, съобщи за БТА съпругата му Кристина Белчева.
Поклонението ще се състои на 9 април, четвъртък, от 13 ч. в Народния театър "Иван Вазов".
Поклон пред поета на мелодията на любовта. Лек полет на един голям музикален артист, носител на "Икар" за цялостно творчество, написаха в съболезнованията си от Съюза на артистите в България.
Михаил Белчев е роден на 13 август 1946 година в София. Сред най-популярните му песни са: "Младостта си отива", "Не остарявай любов", "Откровение", "Приятелство", "Булевардът" и др.
YouTubeНегови са текстовете на шлагери като „След десет години“, „Жалба за младост“, „И утре е ден“ и много други. Има издадени десетки албуми, сред които: „Къде сте, приятели“, „Двойник“, „Преквалификация“, „Късна любов“, „Мила моя“, „Прераждане“.
Има четири първи награди от фестивала "Златния" Орфей" (1969, 1984, 1990, 1998 г.), и награда за цялостно творчество (1996 г.).
Режисьор е на телевизионни спектакли и филми, сред които и първия телевизионен пантомимен спектакъл "Кръговрат". Автор е на музика за театрални постановки и филми. През 2008-2013 г. е директор на Столичната библиотека
Белчев е автор на автобиографичната книга "Все по-близо до ангела" (2024).
Удостоен със званието "Заслужил артист" (1987 г.). Първи носител на Националната литературна награда "Георги Джагаров" на Съюза на българските писатели (14 юли 2004 г.). Той е лауреат и на „Златна книга“ от Европейския форум на експертите в сътрудничество с Академия на международно признати лидери в науката и културата (2008 г.), и на Почетната награда на Министерство на културата - „Златен век“ за заслуги към Българската култура (2011 г.).
Носител е на орден "Стара планина" първа степен. Почетен професор е на Университета по библиотекознание и информационни технологии. През 2004 г. става почетен гражданин на София.
Отличен е с награда „Икар" на Съюза на артистите в България през 2021 г. за изключителен принос към музиката.
---
Преди години "Сега" имаше удоволствието да поговори с Михаил Белчев за рубриката "5 истории".
1. Ние, "бодряците"
Докоснах се до музиката благодарение на моето семейство. Когато майка ми, баща ми и приятелите им се събираха, винаги пееха, а пък във втори или трети клас постъпих в хор "Бодра смяна". Една моя комшийка, бивша хористка, ме заведе там. Останах в хора до осми клас и това за мен беше цяла академия, която възпита уважение към изкуството, момчетата - в уважение към жената, възпита ни в колективен начин на работа, ние защитавахме името на България, имахме самочувствие на български изпълнители и печелехме почти всички хорови детски награди. Нашият диригент Бончо Бочев не пътуваше никога със самолет, само с влакове и рейсове. Та пътуваме през 1960 година към град Хале, Германия, където се провеждаше международен детски фестивал. Когато стигнахме до Братислава, трябваше да разкачат вагоните и да ги прикачат към друг локомотив. В един от тези вагони обаче останаха три от нашите девойки. Като научи Бочев, получи удар и фактически стигнахме без диригент. Дъщеря му, която бе корепетитор, пое диригентския пост. Спечелихме голямата награда на фестивала, а вечерта отидохме под прозореца на нашия диригент, който бе настанен в къща, и му направихме серенада. А той излезе с една закачалка и започна да дирижира. Мина му, живя още години, но тази случка няма да я забравя. Какъв дух имаше тогава!
2. Помните ли "Пчелите"?
След седми клас отидох в техникума "Попов" в първия випуск за радиотехника, телевизия и медицински апарати. След като завърших, продължих в Минногеоложкия институт, където записах минна електромеханика. Горд съм, че съм учил там, защото сега познавам работата на техника, на инженера и на миньора. По времето, когато бях в Минногеоложкия, създадохме група "Пчелите". Това беше един животински период, защото ги имаше "Щурците" и "Бийтълс" ("Бръмбарите") - защо пък да ги няма и "Пчелите"? Участвахме в Световния младежки фестивал, който се проведе в България през 1968-а. Изпълнихме песента "Кой София с обич заля" в размер 7/16. Аз написах текста, Найден Андреев написа музиката, явихме се и се класирахме сред 12-те песни за финала и така започна моята кариера. Финалният кръг се проведе в зала "България", където участваха Емил Димитров и Лили Иванова. Тази песен стана много популярна и в зала "България" ни извикаха три пъти на бис, което не се бе случвало дотогава, особено пък с естрадна песен в ритъма на ръченица.
3. Когато да пееш не беше занаят
Лятото на 1969 година присъствах на един тур на "Златния Орфей" в зала "България", на който Мария Нейкова и тромпетистът Светомир Димитров изпяха песента "Закъснели срещи" с автор на текста Петър Караангов, а на музиката - Петър Ступел. Влюбих се в тази песен. Преди това Мария я беше пяла с Гошо Минчев във филма "Мъже в командировка", но на Гошо тази песен не му харесваше. Намери ме Петър Ступел и ме покани да изляза да изпея песента на "Златния Орфей", а аз в сънищата си я пеех, толкова ми харесваше. И ето ти сега история... Аз не познавам Мария, не сме се виждали, всеки си е учил партията на касета, тя вече беше пяла с Гошо и със Светльо, но с моята особа не. Аз пристигнах в Слънчев бряг точно два дни преди финала и композиторът Светозар Русинов - бате Заре - ме запозна с Мария, след което ни заряза. Ние обаче много се харесахме и цяла вечер обикаляхме барчетата. Заранта Мария грабна китарата и седнахме на брега на морето, а по онова време жена с китара беше много рядко нещо. На генералната репетиция бях с костюма си от абитуриентската вечер, а тя с булчинската си рокля, но нямаше обувки. Леда Милева, която беше тогава шеф на организационния комитет, каза, че с този костюм работата няма да стане. Аз обаче нямах друг и Гошо Минчев веднага ми предостави своя бял костюм, който му беше донесла от Виена неговата сестра. Позатегнах го малко, тъй като той бе по пълен от мен, а в обувките натъпках малко памук и бях вече готов. За да намерим обувки за Мария, чукахме по вратите на хотела, докато не открихме един чифт. Режисьорското решение за вечерта беше една вита стълба, която тръгваше от горе и стигаше до долу. Сега такова нещо би било абсурд, а как сме слезли с Марчето тогава, до ден днешен не знам. Изпяхме си песента с оркестъра и настана минута тишина, която ми се стори един век. Хората започнаха да ни аплодират ставаха на крака, а ние двамата бяхме толкова невинни и чисти в белите си дрехи. След това Тончо Русев ни каза, че сме объркали сметките на журито, така ги бяхме смаяли. Взехме Първа награда, а Голямата награда отиде при Маргрет Николова и Кирил Семов за "Сън сънувах" с музика на Атанас Бояджиев и текст на Богомил Гудев. За първи път ни дадоха парична награда заради нашия принос. До този момент пари се даваха само на авторите на песните. Много беше хубаво, защото музиката тогава не беше занаят, а хоби.
4. Така си говоря
Есента ме изпратиха в Сочи на международен фестивал за изпълнители до 25-годишна възраст. Заминахме заедно с Емилия Маркова. Изпях една песен на Булат Окуджава, който тогава беше изпаднал в немилост, и една на Борис Карадимчев и Николай Кънчев с голям симфоничен оркестър на радиото на Русия. Взех трета награда и наградата на журналистите на Съветския съюз. По едно време виждам, че към мен се задава един от членовете на журито - поетът Роберт Рождественски - и започва да ми говори и да заеква срещу мен: "Аз също обичам О-о-о-куджава, но точно сега ли трябваше да изпеете това?" Той заеква и аз му отговарям също заеквайки, а той се вцепени. Реши, че му се подигравам, а аз му отвърнах, че просто така си говоря. И покрай това се сприятелихме. Въобще не му пукаше, че заеква, рецитираше си нещата на стадионите. Голям поет!
5. Ранно пиле рано пее
Една ваканция през 80-те години направих много концерти на бригади в Русе. Водех двама китаристи - доктор Георги Денков и Румен Александров, които да ми акомпанират с китара и банджо. Веднъж се прибирахме в полунощ от участие и директорката на Младежкия дом Невена Малчева каза, че трябва в 4 часа сутринта да сме готови за първия концерт. Бях много учуден, но смяната на работниците започваше в четири и трябваше да пея. Пях аз и след около месец и нещо ме повикаха, за да ми връчат соцорден "Кирил и Методий", защото работниците ме бяха предложили. По-късно, в по-ново време, получих орден "Св. св. Кирил и Методий" огърлие за значим принос за развитието на културата и изкуството.
6. Истински българи
Имаше Комитет за българите в чужбина и две поредни години ни пращаха в командировка с художника Венелин Венев и Симеон Щерев-Банана. Първо през 1987-а година в Америка и през 1988-а в Канада. Много бяха хубави тези срещи, много трогателни, с много истински българи, които милееха за България. В Сейнт Луис, Мисури, помня една среща с отец Петър от най-голямата българска църква там. Той чакаше да му донесат българско знаме от България, защото всеки може да си съшие бяло, зелено и червено, но е друго е да го получиш от къщи. Връчихме му го, той се разплака и падна на колене.
7. Крушката и дървото
През 1988-а се оженихме с Кристина (Белчева, актриса и певица, б.р.). С нея сме вече 33 години заедно. Когато се запознахме, тя бе разпределена в Драматичния театър в Ловеч. Харесахме се на един купон и повече не сме се разделяли. Като гърне и похлупак сме и дори заедно пътуваме и пеем. Помня, че вечерта преди да се запознаем, скитах по "Раковска", беше около Нова година и нещо ми беше кофти. При заведението, на което тогава викахме "Покойника", на "Гурко" и "Раковска", се засякох с моя приятел Ивайло Диманов - Джани Димани. Пита ме дали ми се ходи на купон, а то колко му трябва на артиста да се съгласи, та тръгнахме. Там заварих не само мои приятели, но и няколко момичета, от които едно ми направи много хубаво впечатление. И така вече толкова години с Кристина нямаме спирка. С нея много си приличаме, нямаме разминавания, нямаме търкания. Тя носи положителна енергия. Че и син ми роди - Константин. Той издаде албума "Свръхдоза любов", а иначе следва национална сигурност. Докато работеше по албума, му се падна чудесен тонрежисьор - Иван Бошев, от студио "Пекарната". Синът ми сам пише музиката, за текстовете му помогнах аз, а за аранжиментите - негови приятели и Иван Бошев.
