Медия без
политическа реклама

В Златолист вярата шепне сред листата на чинара

Малкото село живее с големия дух на лечителката Преподобна Стойна

БГНЕС
Чинарът, който е почти връстник на България.

"Наляво Петрич, където са всичките ми ближни, надясно Сушица (б.р. днес Златолист) и "Свети Георги". Конят сам тръгна надясно... Пък и аз познах пътя. По-нататък познах и планината наоколо. И най-накрая видях чинара. И друг път съм бивала тук. Живяла съм тук. Люляла съм се на люлката, завързана в клоните му... А може би затова Бог ме връща."

Така Стойна, наречена от хората Преподобна, описва влизането си в Долна Сушица, днес Златолист, пред Боянка Паликарова, жена, която изцелява от склеродермия и туберкулоза. Записките на Боянка от 1933 г. - водени преди смъртта на лечителката, се разпространяват безплатно. Още много свидетелства и разкази пазят святата памет за Стойна - висока, облечена в черно жена, превърнала се в надежда за много хора в трудните години около Балканските войни. Лечителката, напуснала родното си село Хазнатар до Сяр след опожаряването му, е приета в църквата на Сушица и заживява в малка стаичка, иззидана в нея от мъжете на селото. Неканонизирана светица, както ще я наричат по-късно.

Днес стотици хора продължават да оставят в миниатюрната стая вещи и снимки с надежда за чудо. На люлката на чинара се люлеят малки и големи, а вярващи с боси крака застават над мраморната плоча в старата църква, където Стойна се издигала и говорела с небесата. С много дарби е била надарена калуграта, както й казвали в Сушица, а хората не ги разбирали и считали за чудо. Тя виждала в умовете на хората и четяла пътя на народите, говорела с иконите и небесата, примирала и пътувала извън тялото. Но хората в онези времена се нуждаели от по-прости чудеса - лечение на хора и добитък, предсказания за градушки и суша, измолване от Небесата на рожба. И тя им ги давала. Рядко някой по-просветен питал за съдбините на народа, пише Боянка Паликарова.

Има нещо магично в пътя към Златолист дори да не знаете нищо за легендата. Пътят само на места е асфалтиран, кара се трудно и асфалтът съвсем изчезва в дълги отрязъци. Ситен пясък и тучни хълмове край него извеждат до шепата стари къщи на селото. За пътя са дадени пари за ремонт, който още не се е случил, но на мен и така ми е хубаво. Не е нужно да затваряш очи, за да "видиш" по пътя белия кон на облечената в черно лечителка - воден отпред и отзад от по един юнак.

Повечето къщи на Златолист са като пронизани от времето - на места са пропаднали покриви, избуяли са треви и мъхове. Някои от къщите обаче още се държат и живеят с големите и малки грижи на малкото останали в селото хора. Храмът "Свети Георги" е в края на пътя. Оттук може да се кара още малко напред по поляни, а нататък започва стръмна пътека към Мелник. Мелник е на 5 километра през наниз от пясъчни ридове, червени макове и сочни от ранната пролет треви.

В двора на вкопаната дълбоко в земята църква няма почти никой ден преди храмовия празник - 6 май. Много пъти съм идвала тук и може да си внушавам, но на това място винаги усещам концентрирана енергия. Този път чуваме в клоните на чинара и кълвач - дошъл специално да ни поздрави. Красиво е старото дърво - ако вдигнеш очи, приседнал на люлката, се завихряш в листа и прозирна през тях светлина и се чувстваш малък и лек. Има поверие, че която жена се полюлее тук, няма да страда от бездетие. Щеше да е хубаво да не се налага да се поставят надписи, предупреждаващи хората да не дълбаят в кората му, но уви. На много места в тялото на видялото хилядолетие дърво са издълбани имена. Аз само ще го прегърна.

В църквата буквално се потъва - високи каменни стъпала извеждат под нивото на терена. Мястото създава усещане за нещо много познато и съвсем непознато. Много от стените са покрити с дебел слой сажди и както изтъкват учените, не всички фигури, изписани по стените, са разкрити. Снимането в храма е забранено, но има репродукции. На църквата е посветена и дисертацията на Владимир Димитров, поставил си цел да опише стенописите - дело на малко познатите зографи Минови.

От труда му разбирам, че селото е възникнало като чифлик. Църквата е вдигната през 1857 г., а е изписана преди Освобождението на България. Селищата, в които работели зографите Минови, останали встрани от ранното Възраждане поради феодалните размирици и кърджалийството в Мелнишко и Сярско. Някои от стенописите са странни и нетипични, пише Димитров, като "Смъртта на грешника”, „Ходене при врачката”, „Моми кои се църват”. Смъртта е изобразена с лък на кон, полугол човек е впрегнат да оре, а ралото е водено от дявола, който е с крила. Според изследователя на някои места в храма много вероятно съжителстват два живописни слоя, но това може да се установи само след реставрация на стенописите. Има сериозна нужда от такава, пише Димитров.

Излизам от храма дълбоко развълнувана и леко притеснена, но гледката бързо успокоява. Плодните дръвчета са разцъфтели, боровете са като стражници на разпъпилите клонки. Дворът е мъничък, но много добре поддържан, даже твърде. Иска ми се да го видя избуял. На места, подобно на двора на пророчицата Ванга в Рупите, има изрични предупреждения да не се късат цветя.

И тук пред храма са настанени малки сергии с икони, мед, червени кончета против уроки и подправки. Някои хора се дразнят от тях, но не попадам сред тях - винаги купувам по нещо. Има и малък навес с хладилници и напитки, нещо като минизаведение, а по обед се запалват и скари. Тук няма условия да стават големи тарапани - мястото е малко, но желаещи да похапнат все се намират.

Идващите към Златолист обаче рядко се задържат в селото за дълго - минават през храма и поемат през хълмовете - я към Мелник и Роженския манастир, я към минералните бани в село Марикостиново. Който не е пътувал из тези села през пролетта, препоръчвам му да тръгва веднага. Голяма красота. Старият път към Мелник през Хърсово е пълна магия. Пътят минава по билата, движение почти няма. Тук минават много колоездачи и им завиждам - има за какво, с кола не е същото.

За хората, които имат повече време, изкушенията в този целунат от Бога и Слънцето край са много. Има винарски вили, кални бани, манастири, археология, че и угаснал вулкан. Гледката на Беласица на юг и Огражден на запад спира дъха. Накъдето и да се обърнеш - хоризонтът е  планина. Тя не надвисва и не плаши - меки вълни, потънали в ярки или тъмни цветове. Тук времето е бавно и южно. Виното - лепкаво и гъсто. Душата - и смирена, и волна.

 

ОТ ЗАПИСКИТЕ НА БОЯНКА ПАЛИКАРЕВА

За съдбата

Единственото нещо, според Преподобната, което душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението й към съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли харесва нещо от сергията на собствения му живот - скача и го променя. Животът така е измислен, че всички образи и събития в него съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор.

За българите

Понякога си мисля, Боянке, и все ми се ще да го вярвам, че на нас, българите, ни е дадена една такава съдба, дето може да се нарече вечност. От що идат тези мои картини, ще попиташ. От туй, дето го зървам, когато се вгледам дълбоко във времената. Там е ясно написано, че де минат българи, белег остават. Донейде видим, донейде невидим - я кръчма до храм ще отворят, я град в пустиня ще струпат, я земя и небе в едно ще сведат и като ги силно омешат, ще изкарат я песен, я приказка... Ама аз знам, че има и нещо, дето хич не е за фалба. Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно непочтителни към векове и предци.

За неописуемото

По думите на Стойна това, което ние намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума - всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа да стига до Горе. Макар че - каза ми Стойна на ухо - няма никакво "горе". Всичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си.

 

 

 

 

 

Още по темата