Quantcast
Златарица без Пушкин | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

Златарица без Пушкин

Градчето е посвоему чаровно с река, хълмове и консервирано минало
1 418
 диян иванов
Златаришка река е магично място.

Златарица определено може да кандидатства в категорията "Най-забутано селище на България". Но това не значи, че няма чар. Точно обратното - има, и той е свързан с привлекателността на ония места, които са едновременно стари и нестари, изостанали и не съвсем, откъснати, макар че доста хора преминават през тях.

Озовах се в Златарица съвсем целенасочено. Градчето се намира между Велико Търново и Елена, заплени ме със зелените си хълмове при едно пътуване в района. Те опасват самото селище, обрасли са с гъста гора - прекрасен обект за лежерен турист като мен. Затова при първата отворила се възможност - хоп, в Златарица съм.

Не разполагах с много време за разходка. Имах късмет - човек ме упъти как бързо да стигна до най-близката височина. Тя е точно зад сградата на общинската управа - 

 

централен хълм над самия център

 

След 40 минути бавно ходене (откровено размотаване) бях на билото му. Вървях по много хубав коларски път, разкриващ зелената снага на Предбалкана, преливаща в есенни багри. За огромно съжаление гората скри самата Златарица. По едно време съвсем близо до мен изтрополи животно. То хукна, аз не. За протокола: малко нататък, над Елена, бродят мечки.

Разбира се, това не бе мечка. За мой приключенски ужас вероятно е било най-обикновено пуснато да пасе домашно животно. До този извод стигнах, след като забелязах деца на разходка из хълма. Първо стреснах две тийнейджърки, качващи се нагоре. А после и двама тийнейджъри, запътени с колелета надолу. "А, тука има писта. Със скокове, препятствия. Пускаме се по нея", обясни ми единият. Този път

 

се почувствах приключенски ощастливен -

 

бях търсил доста информация за Златарица в интернет, но за велосипедна писта не прочетох. "Какви изненадващи прелести крият потайните градчета", казах си. Тръгнах след момчетата. Но... егати: "пистата" се оказа най-обикновена пътека с локви и разрушени стъпала; заедно с боклуци в края, които малките спринтьори заобикаляха. 

Втората ми цел бе другият най-близък хълм. Прекосих на ширина градчето. Отне ми 15 минути, отново с голямо размотаване. Кратките разстояния не бива да изненадват - Златарица е разположен по дължина на местната река, на ширина е тесен. Пък и наброява едва 2500 жители, почти село си е. Вървейки, поспрях на мостче над реката.

Тук трябва да се кажат няколко специални думи. Реката се казва Златаришка. Легенда гласи, че някога е криела златни наноси, оттам произлизат златните имена. Аз обаче не съм убеден - златото може да е от слънцето, падащо блестейки над водата. Пейзажът не е кой знае какъв, липсва нещо уникално. Но природата така е подредила лъчи, отблясъци, водни камъни, люлеещи се листа и тучни околни полянки,  че е

 

сътворила вълшебство

 

Има кътчета, в които човек се чувства различно, усеща красота. Златаришка река е такова място.

Продължих нататък. До реката видях кон, каруца и жена на нея. После - друг кон, друга каруца и мъж с мобилен телефон. Смееше се на клипчета, докато държи повода на коня. Погледна ме лошо, не успях да го снимам. Не съжалих: каруцар цъка на мобилен телефон - това не е за снимка, за платно си е!

Набелязаният от мен втори хълм бе по-висок. Стигнах едва до средата му, защото пътеката бе в бурени. Но пък друга го опасва в подножието. Тръгнах по нея и се озовах на жп релси, обрасли още повече. Това е неработещата от около 20 години линия Горна Оряховица - Елена. Край нея имаше двор, вътре бъбреха възрастни жена и мъж. Бабата се оказа една от последните кантонерки. Набързо ми разказаха тривиална история: еди кой си кмет окрал града, еди кой депутат - още повече крал... -

 

за да се стигне до сегашната разсипия

 

и релсите, забити в нищото.

Продължих да обикалям хълма в ниските му части. Не съжалих - разкри се гледка към полята на север. Трактор ореше в далечината. След малко слязох пак в градчето, видях друг трактор, спрян пред възрожденска къща. Доста къщи във възрожденски стил има в Златарица - все автентично хубави. Поразгледах и самия център на градчето. Там сградите и главната улица са соц - определено не носят най-приятната атмосфера на света..

Нищо от видяното до момента не бе случайно. Заради плодородната равнина на север селището винаги е било земеделско. Заедно с близкия Лясковец пращат в Европа прочутите градинари в началото на XX век. Същевременно е запазило самобитния дух и архитектура, каквито има на юг в Балкана. Историята на Златарица включва още знатни търновски боляри, свирепи кърджалии, ранени войници в битки в подстъпите на планината - всичко това се усеща. По някое време се установяват роми занаятчии, което пък

 

обяснява каруците с коне до днес

 

Колкото до соца, винаги в подобни селища той е означавал прогрес за около 30 години, после регрес. А за настоящето най-добре говорят други два елемента от "градската среда" - игрална зала, настанила се в някогашния универмаг, и магазин за дрехи втора употреба. Тия две неща - ротативките и дрехите втора употреба, са съвременните забележителности на абсолютно всяко градче в България.

В Златарица няма хотел, къщите за гости са кът. Но именно тази "туристическа откъснатост" прави Златарица по-истинска. Градчето навява нещо мило, топло, съкровено. И в крайна сметка си дадох сметка, че това е автентичен български чар - с малки архитектурни хубости, големи културни и икономически недостатъци, още по-големи природни красоти... Чар, консервирал елементи от Възраждането, от периоди на земеделие и социализъм, препращайки ги в (пост)мутренското настояще.

На тръгване поразгледах 140-годишната църква "Свети Николай Мирликийски". Строена от прочут майстор, изписана от дебърски зографи, тя е паметник на културата. Дели общ двор със Златаришкия исторически музей. Зад дувара -  чешма, чемшир, дървени стълби, котки на асмата... Но колкото невероятно да звучи, тази изключителна Вазова пасторалност си няма интернет страница дори. С което се превръща

 

в най-неизвестния исторически музей на света

 

Влизам - вратата отворена. "Ехо-о-о-о" - никой не се обажда. Отказах се да разглеждам.

На влизане в двора на музея бях видял на стената паметна плоча. Не ѝ обърнах внимание. На излизане се зачетох, шокирах  се - почетен е генерал Александър Александрович Пушкин. Чувал бях, че синът на великия поет е герой от Руско-турската освободителна война. Но не знаех подробности. Оказа се, че като командир на полк е участвал в освобождението на Златарица, Елена... Този единствен син на поета Пушкин е командвал племенници на Гогол. В Балкана и край морето подразделението им се смесва с част, пълна с Лермонтови. На Шипка пък се сражава племенник на Тарас Шевченко. Тази съвсем истинска литературна история, разбира се, открих после. В самата Златарица няма кой да разкаже.

Така си живее Златарица днес. Без Пушкин. И с още доста неща, които ги има и няма.

Още

3 истории на Ованес Торосян

04.02.2023

ИРИНА ГИГОВА

332
Съдия се допитвал до чатбот при произнасянето на присъда

03.02.2023

537
Да отмъстиш на бившия с песен

30.01.2023

2369