В един от най-добрите филми от новата история на българското кино учителка, изнудвана от мутрите, обира банка. Малко преди това тя е притисната от същите бандити да пише шестица по английски на отявлен двойкаджия, син на техен помагач от полицията. Има и други наши продукции от последните години, които открехват вратата към пълния разпад на нашето общество и разкриват поглъщането на държавните институции от престъпния свят. Защо тогава повечето коментатори илюстрират мафиотизирането на днешната власт с цитати от Вито Корлеоне и Тони Сопрано, а не от български филми? Защото нашето кино само се е лишило от почти всякакъв обществен престиж, а и неговите творци рядко са пример за морална и гражданска последователност.

Пример за това са и актуалните промени в Закона за филмовата индустрия. В началото на август те бяха

публикувани тихомълком за публично обсъждане

на интернет страницата на Министерството на културата и едва под натиск Съюзът на филмовите дейци и Националният филмов център уведомиха кинообщността за тях.

Разработван от близо две години, законопроектът би трябвало да отговори на поредица от претенции, които кинематографистите имат към държавата: за спазване на закона, в който е записано по-голямо финансиране, отколкото бюджетът отделя; за по-голяма принципност и справедливост при разпределяне на държавните субсидии; за разширяване на кръга от продуценти и проекти, които могат да получат подпомагане.

И наистина в предложените текстове е записано увеличение на броя филми от всички видове, за които държавата ще дава средства. Въведен е принципът на случаен избор на оценители, които ще решават кои филми да получат субсидия, и за първи път има критерии, на които трябва да отговарят тези оценители. И още доста наглед разумни промени.

На пръв поглед 22 страници с поправки на закон от 27 страници, повечето от които са допълнения, си е сериозна работа. Всеки нормален човек би попитал не е ли по-логично в такъв случай да се направи

нов закон, може би дори два

И би бил прав. Само че манипулативната процедура на законотворците си има своята дълбока логика.

Увеличението с около 10 милиона на субсидиите за български филми върви в пакет с предложението да се разпределят още 25 милиона годишно като подкрепа на чуждестранни продукции, които се снимат в България. Това е абсолютно нов тип субсидиране с принципно различна мотивировка и начин на вземане на решенията. Самото подпомагане на чуждите филми, снимани в България, не е директно, а се нарича „възстановяване на разходи“, вече направени на територията на България. 

От друга страна обаче, и от 10-те милиона за българско кино най-много 7-8 да отидат за производство на филми на български език, а останалите са за други дейности. Така на практика страната ни ще финансира с много повече пари не собствените си филми, а чуждите продукции, снимани у нас.

Поддръжниците на нововъведената схема ще кажат, че тя

съществува във всички страни от ЕС и ние даже сме закъснели

Това не е съвсем вярно – в Дания например няма такава система. В Полша през миналата година са възстановени разходи само на европейски проекти, главно германски продукции. Вариантите за подобно подпомагане в повечето страни поставят таван на средствата, които може да получи една-единствена фирма, докато в нашия проектозакон такова ограничение засега няма.

А то е задължително, защото никъде другаде в Европа тази филмова дейност не е обсебена от единствен потенциален бенефициент, какъвто у нас е „Ню Бояна/Ню Имидж“. Още по-тревожното е, че нейните шефове са се снабдили с директни канали за влияние върху най-високото ниво на изпълнителната власт. Купувачите на бившия Киноцентър вече пробваха за изминалите 15 години широк набор от варианти – от лобиране пред поредица министерства (на културата, на икономиката, на туризма), през изнудване, че ще напуснат страната, до ПР акции от най-различен порядък - включително вечéри и фотосесии на министър-председателя с екшън идолите на неговите юношество и младост – Сталоун и Шварценегер. От „Ню Бояна/Ню Имидж“ влязоха дори в неясно съдружие с „бизнесмен № 1“ на държавата – Делян Пеевски, което май беше свързано с очаквани ползи от ревизиране на закона за приватизацията.

Досега тези опити бяха контрирани от различни фактори: както сред самите филмови дейци, така и от Министерството на финансите в лицето на доскорошния министър Горанов. В същото време, пак под негово давление, през тези години държавата системно отказваше да изпълни задължението си да финансира националното филмопроизводство в размера, предвиден от закона. Едва през последните две години държавата започна да изпълнява задължението си – но не защото е отпуснала повече пари (увеличението в бюджета на НФЦ бе минимално), а поради рязкото спадане на средностатистическия бюджет за игрален филм заради дигиталния способ на производство и разпространение.

Днес обаче скокът на националното финансиране със

споменатите 10 милиона си има своята цена

и тя е българските кинодейци да приемат и американските филми, снимани у нас, също да се финансират от българския бюджет, и то с доста по-крупни суми – максималният размер на подкрепата за единичен проект е 2,5 милиона евро. Купуването на протестиращи и несъгласни е изпитана практика на сегашното правителство. Най-сигурният начин да накараш някого да си затвори очите за узаконената кражба е да му дадеш малко, за да може ти да вземеш повече. Ако са разгледали внимателно проектозакона, кинематографистите сигурно са разбрали, че те ще продължат да се ритат помежду си по кокалчетата за разпределението на увеличената субсидия чрез все така спорни процедури. В същото време парите за американските филми ще се разпределят на почти автоматичен принцип, а решението за размера на подпомагането, т.е. възстановяването на вече направените разходи, е грижа единствено на Изпълнителна агенция НФЦ.

Стратегически е избран и моментът за обявяване на промените. Очевидно е било решено, че

в разгара на протестите срещу правителството

и главния прокурор през най-отпускарския месец е особено удобно да се стартира едномесечна процедура на обществено „обсъждане“. Участвал съм няколко пъти в такива „консултации“. Те винаги преминават формално, с чиновническа любезност и благодарности за гражданската активност, но никога от това не са произтичали съществени редакции на първоначалния вариант.

Всъщност още самата процедура за промени в Закона за филмовата индустрия, стартирала преди почти две години, будеше съмнения. Често сменящите се членове на работните групи са принуждавани да подписват декларации за неразгласяване на информация от обсъжданията. Фактическият процес е протекъл в две затворени работни групи без връзка помежду си – едната ангажирана с редакции на вече съществуващи текстове, другата - с изработване на принципно новата регулация за подпомагане на чуждестранните продукции. Само анонимните „архитекти“ на проекта са имали поглед върху цялата картина, а масата от филмови дейци разбра какво реално е решено да се промени едва в началото на август 2020 г. Промените са толкова дълбоки и разностранни, че за един месец те не могат дори да се обобщят, обяснят и разтълкуват, камо ли да се обсъдят. Фактически публичното обсъждане се превръща в спускане „отгоре“ на документ, на който евентуално само да се коригират правописните грешки. Такива има достатъчно.

Освен това избраният период за обявяване на един законопроект, който в общи линии е бил готов от близо половин година, е типичен пример за политиката на „моркова и тоягата“. Това действие е

ясен сигнал към филмовите дейци да не се ангажират

особено активно в протестите, защото парите, на които се надяват, зависят от това правителство и този парламент, на които се иска оставката. И точно така се получава. Иначе будните и готови винаги за протести филмови дейци сега са по-ниски от тревата. Също толкова смирени и консенсусно настроени спрямо авторитарното управление са те и в социалните мрежи. Единственият изявен филмов творец, чийто глас звучи открито в подкрепа на протестите, е живеещият в Канада аниматор, номиниран за „Оскар“, Теодор Ушев.

Разбира се, промените в Закона за филмовата индустрия са отдавна наложителни. Сега действащият закон беше приет след много противоречия преди близо 18 години. Оттогава се извършиха изключително дълбоки трансформации и в киното, и в обществото. Те почти не са намерили място в регулацията на филмовата дейност. Не са отразени адекватно и цялостно и в сегашния законопроект. Основните проблеми пред справедливото и отговорно разпределение на финансирането едва ли ще изчезнат. За всичко това може и трябва да се говори, но не в ситуация на натиск и изнудване. Трябва ясно да се осъзнаят нарастващите възможности за търговия с влияние в НФЦ, които стават още по-големи с увеличаване на финансирането. А най-вече с отворената широко врата за подпомагане на близката до властта „Ню Бояна/Ню Имидж“ изцяло с решението на държавни чиновници. Въпросът вече не е дали кинодейците ще си затворят очите, а дали обществото ще допусне да се отвори още един „канал“, насочващ 25 милиона лева годишно за финансиране на близки до властта фирми.