Държавният секретар на САЩ произнесе днес, 14 февруари, ключова реч на Мюнхенската конференция по сигурност. Предлагаме ви целия текст:
"Ние се събираме днес като членове на исторически съюз - съюз, който спаси и промени света. Когато тази конференция започна през 1963 г., беше в страна - всъщност на континент, който беше разделен сам срещу себе си. Границата между комунизма и свободата преминаваше през сърцето на Германия. Първите бодливи огради на Берлинската стена бяха издигнати само две години по-рано. Знаем, че съдбата на Европа никога няма да бъде без значение за нашата собствена.
Националната сигурност, за която основно става дума на тази конференция, не е просто поредица от технически въпроси – колко харчим за отбрана, къде и как я разполагаме. Това са важни въпроси. Но те не са фундаменталният въпрос. Основният въпрос, на който трябва да отговорим в самото начало, е: какво точно защитаваме?
Защото армиите не воюват за абстракции. Армиите воюват за народ. Армиите воюват за нация. Армиите воюват за начин на живот. И именно това защитаваме – една велика цивилизация, която има всички основания да се гордее с историята си, да бъде уверена в бъдещето си и да се стреми винаги да бъде господар на собствената си икономическа и политическа съдба.
Именно тук, в Европа, се родиха идеите, посели семената на свободата, които промениха света. Тук възникнаха върховенството на закона, университетите и научната революция. Този континент роди гения на Моцарт и Бетовен, на Данте и Шекспир, на Микеланджело и Да Винчи, на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. (Смях в залата)
Това е мястото, където изрисуваните сводове на Сикстинската капела и извисяващите се кули на великата катедрала в Кьолн свидетелстват не само за величието на миналото ни или за вярата в Бог, вдъхновила тези чудеса, но и предвещават чудесата, които ни очакват в бъдещето.
Но само ако без извинения отстояваме своето наследство и се гордеем с общото си наследство, можем заедно да започнем да оформяме икономическото и политическото си бъдеще.
Деиндустриализацията не беше неизбежна.
Тя беше съзнателен политически избор – десетилетен икономически курс, който лиши нашите нации от богатство, производствен капацитет и независимост.
Загубата на суверенитет върху веригите ни за доставки не беше резултат от здравословна и просперираща глобална търговия. Това беше глупава, но доброволна трансформация на икономиките ни, която ни направи зависими от други за жизненоважни нужди и опасно уязвими при кризи.
Масовата миграция не е периферна тема с малко значение. Тя беше и продължава да бъде криза, която трансформира и дестабилизира обществата в целия Запад.
Заедно можем да реиндустриализираме икономиките си и да възстановим способността си да защитаваме народите си. Но новият съюз не бива да се фокусира само върху военната координация и възстановяването на старите индустрии. Той трябва да се съсредоточи и върху съвместното ни навлизане в нови хоризонти – да освободим своята изобретателност, творчество и динамичен дух,
за да изградим нов западен век.
Комерсиални космически пътувания и авангардeн изкуствен интелект, индустриална автоматизация и гъвкаво производство, изграждане на западна верига за доставки на критични минерали, която да не е уязвима на изнудване от други сили, както и обединени усилия за конкурентно присъствие на пазарите на глобалния юг. Заедно можем не само да си върнем контрола върху индустриите и веригите си за доставки, но и да просперираме в сферите, които ще определят XXI век.
Но трябва също така
да си върнем контрола върху националните граници –
да определяме кой и колко хора влизат в страните ни. Това не е израз на ксенофобия. Не е омраза. Това е фундаментален акт на национален суверенитет. Провалът в това отношение не е просто отказ от едно от най-основните ни задължения към народа ни – той е спешна заплаха за тъканта на обществата ни и за оцеляването на самата ни цивилизация.
И накрая, не можем повече да поставяме т.нар. глобален ред над жизненоважните интереси на нашите народи и нации. Не е нужно да изоставяме системата на международно сътрудничество, която създадохме. Не е нужно да разрушаваме глобалните институции на стария ред, които изградихме заедно. Но те трябва да бъдат реформирани. Трябва да бъдат възстановени.
Например, Организацията на обединените нации все още има огромен потенциал
да бъде сила за добро. Но не можем да игнорираме, че по най-належащите въпроси днес тя няма отговори и почти не е изиграла роля. Тя не реши войната в Газа – американското лидерство освободи пленници и доведе до крехко примирие. Не реши войната в Украйна – необходимо беше американско лидерство, в партньорство с много от страните тук, за да бъдат страните изобщо доведени на масата за преговори. Тя беше безсилна да ограничи ядрената програма на радикални шиитски духовници в Техеран – това изискваше 14 прецизни бомби, пуснати от американски бомбардировачи B-2. Не успя да се справи със заплахата от наркотерористичен диктатор във Венецуела – това наложи намесата на американски специални части.
В идеален свят всички тези проблеми щяха да се решават от дипломати и с твърди резолюции.
Но не живеем в идеален свят.
И не можем да позволяваме на онези, които открито застрашават гражданите ни и глобалната стабилност, да се прикриват зад абстракции на международното право, което самите те системно нарушават.
Това е пътят, по който поеха президентът Тръмп и Съединените щати. Това е пътят, към който призоваваме и Европа да се присъедини. Път, който вече сме извървявали заедно.
Пет века преди края на Втората световна война Западът се разширяваше – неговите мисионери, поклонници, войници и изследователи прекосяваха океани, заселваха нови континенти и изграждаха империи. Но през 1945 г., за първи път от времето на Колумб, той започна да се свива.
Европа беше в руини. Половината от нея живееше зад Желязната завеса. Мнозина повярваха, че епохата на западното господство е приключила.
Но нашите предшественици разбраха, че упадъкът е избор – и отказаха да го направят.
Ние не искаме съюзници, които са слаби, защото това прави и нас по-слаби. Искаме съюзници, които могат да се защитават сами. Не искаме съюзници, оковани от вина и срам, а такива, които се гордеят с културата и наследството си.
Ние в Америка нямаме интерес да бъдем учтиви администратори на управлявания упадък на Запада. Не търсим разделение, а възраждане на едно старо приятелство и обновяване на най-великата цивилизация в човешката история.
И преди всичко – съюз, основан на разбирането, че това, което сме наследили заедно като Запад, е уникално, отличително и незаменимо.
Защото това е основата на трансатлантическата връзка.
За нас, американците, домът ни може да е в Западното полукълбо, но винаги ще бъдем деца на Европа. (Аплодисменти)
Нашата история започна с един италиански изследовател на голямото неизвестно, за да открие Новия свят, донесе християнството в Америка и се превърна в легендата, която оформи въображението на нашата пионерска нация. Първите ни колонии бяха създадени от английски заселници, на които дължим не само езика, който говорим, но и цялата ни политическа и правна система. Нашите граници бяха оформени от шотландците и ирландците – този горд и издръжлив клан от хълмовете на Ълстър, който ни даде Дейвид Крокет, Марк Твен, Теди Рузвелт и Нийл Армстронг.
Сърцевината на нашата страна беше изградена от германски фермери и занаятчии, които превърнаха празните равнини в световна селскостопанска сила и, между другото, значително подобриха качеството на американската бира. (Смях в залата)
Нашето разширяване към вътрешността следваше стъпките на френски търговци на кожи и изследователи, чиито имена и до днес красят уличните табели и имената на градове
в цялата долина на Мисисипи. Нашите конe, нашите ранчо, нашите родеа – целият романтичен образ на каубоя, който стана синоним на Американския запад – са родени в Испания.
Най-големият ни град първо се е казвал Ню Амстердам, а сега Ню Йорк.
И знаете ли, в годината, в която моята страна беше основана, Лоренцо и Каталина Джералди живееха в Казале Монферато в Кралство Пиемонт–Сардиния, а Хосе и Мануела Арена живееха в Севиля, Испания. (Прародителите на Рубио, бел.ред) Не знам какво, ако изобщо нещо са знаели за тринадесетте колонии, които бяха получили своята независимост от Британската империя. Но едно знам със сигурност. Те никога не биха могли да си представят, че 250 години по-късно един от техните преки потомци ще бъде отново тук днес, на този континент, като главен дипломат на тази млада нация.
И ето ме тук, напомняйки си чрез собствената си история, че нашите истории и нашите съдби
винаги ще бъдат свързани. (Аплодисменти в залата.)
Заедно възстановихме разрушен континент след две световни войни. Заедно победихме съветския комунизъм. Заедно сме проливали кръв на бойните полета – от Капьонг (Южна Корея) до Кандахар.
И днес съм тук, за да заявя ясно: Америка чертае път към нов век на просперитет. И отново искаме да го извървим заедно с вас – нашите ценени съюзници и най-стари приятели.
Трябва да се гордеем с постигнатото през миналия век. Но сега трябва да приемем възможностите на новия.
Защото вчера е приключило. Бъдещето е неизбежно. А общата ни съдба ни очаква.
Благодаря.
YouTube
