Нейко Иванов Златев дойде да се простим в кафенето под РУМ-а на „Младост”-2. Знаел, че съм зает, и не искал да ме разкарва по срещи и да ме откъсва от творческия процес. Един човек да ми скъпи времето и тъкмо той да заминава, съжалих аз. Защото Нейко се изнасяше за Норвегия, дъщеря му го „прибираше” завинаги при нея. Беше правил „спявка” за неколцината останали приятели, но точно тогава бях в чужбина, та сега специално дойде да се сбогуваме. Нещо в старите приятелства остава непокътнато от времето, за тях векът сякаш не се е сменил. Ние самите отдавна не сме същите, а приятелствата остават. В един и същи град не сме се виждали от години, сега заминава и дошъл да се „обади”.

Пихме кафе на прощаване, поприказвахме, за каквото ни дойде на ум, най-важното вероятно не си и спомнихме дори. Приятелството ни бе от войниклъка, после Нейко стана ветеринар и практикуваше в ред села от Голяма София. В града се премести, когато дъщерите му заминаха. Понякога идваше в списанието, редовно си искаше новата книжка и, грях ми на душата, смятах, че ако не е този невинен гратис, няма и да се обади. Но веднъж дойде, въртеше се на стола и ставаше да се разхожда, едва изчака да останем сами в стаята

и ми разказа история*, която никога не ми излезе от ума.

Посред Голямата екскурзия насред Делиормана се бе разиграла една от многобройните драми по заминаването. Туркинче, току-що завършило медицина във Варна, влюбено в някакъв русенец, отказало да отпътува на юг. Натискът на фамилията, а и на други сили, бил постоянен, заплашителен, усилвал се с всеки изминал час. Но младите не помисляли за раздяла, момата пристанала на любимия, после с една чанта багаж побягнали към София. Решили, че ще заметат следите си в големия град. Изходът бил да се оженят, но първо девойката да се покръсти. За да няма връщане и принудително отвеждане.

Потропали в няколко храма, отказали им. Кръстникът нямал свидетелство за свето кръщение. А той бил племенник на Нейко, студент във ВИФ, почти отгледан от вуйчо си. Довтасали при него в село Г., обяснили проблема: трябвало, преди да пристигне потерята от Делиормана, да направят нещата необратими. Че ще има преследване, не се съмнявали. Нейко събудил свещеника на селото, отворили черквата и извършили кръщение, последвано от венчавка. (В бързината тъй и не намерил своя документ, но се ползвал с доверие.) Младоженката си избрала име – Виолета. Харесвала го от малка. Докато чакали да се оформят кръщелното и свидетелството за венчавката, младите живели при вуйчото. Роднините от Делиормана така и не дошли – бързали да заминат за Турция, а и като разбрали за кръщавката, отписали дъщерята. Майката на младоженеца обаче пристигнала. Подарила на Нейко риза и пешкир. Ризата му била малка.

Докато Нейко ми разказваше този екшън с щастлив край, в стаята влизаха и излизаха колеги от редакцията, повечето оставаха. Накрая само дето не му ръкопляскаха. Извадихме припасени за зор-заман питиета, намокрихме случката. В онова списание не одобрявахме възродителния процес, открито говорехме помежду си, че такова мероприятие не може да свърши добре. Нейко обаче още тогава го прекоросахме „възродител” и на нас самите не беше ясно това за гордост ли бе или за срамота.

Белетристите от редакцията не губеха време, мигом заизваждаха тефтери и химикалки и заразпитваха за подробности. Моментът наистина не бе за изпускане, но от това разговорът се разпокъса. А и сюжетът бе някак рехав, претупан от самия живот. Можеше да изцедиш от него едни Ромео и Жулиета, но ако смяташ, че ще намериш готови монолозите и сцените под балкона, силно ще се излъжеш. Млади и влюбени бегълци от безумствата на времето, приютени и насърчавани в приключението на живота си от хора, които до вчера не бяха и познавали.

От това ставаше хубава проза, но самата достоверност не бе достатъчна.

Истината, както толкова други неща на света, се доказва най-вече с въображение.

Спомням си, че най-напорист бе, както трябваше и да се очаква, романистът Г. В., резидент на Шесто управление сред писателските среди. Голямата екскурзия бе във фокуса на тайните служби и той внимаваше да не пропусне момента – искаше да научи точните имена на младоженците, на свещеника. Разпитваше, но Нейко просто не го следеше. Пък и никой не се притесни, Чичо Сам днес-утре щеше да пои коне на Дунава. Иначе Нейко беше верен читател на списанието и бяхме готови на всичко, за да го съхраним. Но на него изглежда не му хареса да бъде център на внимание и повече не рискува да застава пред писателските микроскопи. Изгуби се задълго.

След промените бе постъпил в някакъв месокомбинат оттатък Балкана – селските ветеринари бяха изринати на трудовия пазар, а му трябваха години за пенсия.

Когато се прибра в София, сякаш бе изгубил себе си –

всекидневната смърт на животните в кланицата, каза, изпарила душата му. Изглеждаше опустошен, сподели, че чакал края на трудовия си стаж, както войникът чака уволнението. Веднъж попитах за неговите кумци от времето на голямата екскурзия. Настроението му западна съвсем. Установили се в Русе, Виолетка родила две момчета. Но активисти от нейния предишен етнос й се нахвърлили отвсякъде, отмъщавали за отказа й да замине. Набирали сила с годините и накрая животът на младите станал твърде горчив. Сега са в Швейцария. Там има много заселници от Делиормана, които тогава не се задържали край Босфора. Те ги приютили в началото, после сами намерили път. Нейко все още получаваше картички.

Някога на улицата срещнах режисьора Христо Христов и му разказах за странното приключение на онези луди-млади от Българския североизток. Христо бе от майсторите на българското кино, които си спомнят „Иконостасът” и „Една жена на 33”, знаят за какво става дума. Бе взискателен към литературата за филми, подбираше я придирчиво. Той се запали, плесна с ръце, жестикулираше, настоя за подробности. Познавах случая повърхностно, а той щеше да търси най-тежкото зърно, онова от дъното. Дадох му телефона на Нейко да го „преслуша” лично.

Сега се подсетих за онази история, попитах го какво са си говорили. Бил много запален режисьорът, после се изгубил. Като се срещнат Там, рече Нейко, щял да го пита защо...

Явно към Норвегия се отправяше като към междинна спирка.

Беше се приготвил за по-дълъг път...

__________________________

*Нейко никога не споделяше случки, на които веднага да повярваш. Но нещо в него самия ни убеждаваше, че не съчинява. Имаше една такава, за някаква негова симпатия, с която били пред годеж. Срещали се няколко месеца, тя пред хора го наричала „доктор Златев, доктор Златев”... Един ден я завел в работата си, показал й някаква крава рекордьорка и тя веднага го напуснала. Оказало се, че за всичките месеци онази мома въобще не разбрала, че се люби с ветеринар.