Какви брилянти бяха анимациите на "Пиксар", а как в последното десетилетие все по-често се оказнат най-обикновени рисувани филми... За това не помага упорството на компанията-майка "Дисни" да изтисква до последен цент всяка капка "интелектуална собственост", която й принадлежи. Така се появиха продължения на "Колите", "Търсенето на Немо", "Таласъми ООД", "Феноменалните", "Отвътре навън" и вече многосерийния франчайз "Играта на играчките", който това лято влиза в игра с номер 5. (Без да отваряме дума за тежкия самостоятелен провал на един от неговите главни персонажи - "Бъз Светлинната година".)
Тези продукции носят безпогрешен комерсиален успех, ала студиото, което се прочу с неповторимата си оригиналност както в драматургично, така и в естетическо-техническо отношение, все повече се превръща в жертва на пазарната си стойност. За това свидетелства и едно от интервютата на изпълнителния директор Пийт Доктър (един от четиримата "бащи" на "Пиксар", режисьор на "В небето", "За душата" и "Отвътре навън"): "Всеки казва: защо не създават повече оригинално съдържание? И когато го създадем, хората не отиват да го гледат, защото не им е познато. С продълженията хората си мислят: О, това съм го гледал. Знам, че ще ми хареса." Той обаче осъзнава и опасностите в играта на сигурно: "От друга страна, те са дори по-трудни от оригиналите, защото не можеш да изпълниш една идея два пъти." А какво да кажем за пет пъти?
"Играта на играчките" е флагманът на "Пиксар". Значи за студиото от Емеривил поне толкова, колкото и подскачащата настолна лампа Luxo Jr., превърнала се в тяхно лого. "Играта на играчките" е първият им пълнометражен филм, излиза през вече далечната 1995 г. и носи подписа на Джон Ласитър - водеща фигура в студиото, пометена от #MeToo. Ласитър взема участие във всички филми от поредицата дотук, макар че името му е заличено от надписите на четвъртия.
С номер 5 се заема Андрю Стантън ("Уол-И", "Търсенето на Немо"), друг от четиримата основатели на компанията, от които днес са останали само двама - Джо Ранфт загина в катастрофа през 2005 г., малко преди придобиването от "Дисни". Наследството е тежко: първите четири бяха безспорен успех не само касов, но и творчески. Приключенията на старите играчки на Анди, които си намериха нова стопанка - Бони, продължаваха да носят чудото на човешкото, макар героите им да са от пластмаса, дърво и мукава.
Съживил Андерсеновата идея за играчките, които танцуват и лудуват, когато хората не ги гледат, през 1995-а "Играта на играчките" е малка технологична революция - първият филм, реализиран изцяло с компютърна анимация, мастериран и прожектиран дигитално. Затова не е чудно, че днес "Пиксар" се оглежда за опасностите на екранното време, все по-ранната среща на децата с технологиите и удара, който това нанася по тяхното въображение...
"Играчките са за игра, но технологията е за всичко", казва - примирен с цайтгайста - ветеранът на поредицата, каубоят Уди. Злодеят в пета част е малък зелен таблет с лице на жаба - Лилипад, който разделя 8-годишната Бони от доскорошните й любимци. Филмът е мил и трогателен като всичко досега в поредицата, но тематично "Пиксар" ми се струват безнадеждно закъснели. Наистина, темата е на дневен ред сред родители и учители по целия свят, но дали не трябваше да се сетят преди три-четири петилетки, а не през 2026-а да концентрират няколко основни сцени на филма си върху изпращането и получаването на имейли... Честно, което дете ползва имейл? А изходът от борбата между аналоговото и дигиталното не е ли отдавна известен?
Меланхолията от порастването и тъгата от раздялата винаги са били водещи теми в "Играта на играчките". Макар филм за магията на детството, той никога не е странил от екзистенциални теми като изоставянето, загубата, дори смъртта. Тази лека примиреност с превратностите на времето се е запазила и в пета част, понеже - също като всички нас - аниматорите от Емеривил не знаят що да сторят с вездесъщото присъствие на технологиите, които заплашват да ни отнемат именно човешкото. Но тъкмо от тях - които вдъхваха душа на риби, коли, мишки и боклукчийски роботи - бих очаквала малко по-проникновен прочит на темата, определено по-критичен към съседите им в Силициевата долина, и най-вече - много по-съвременен.
Което не значи, че 102-те минути на филма не са удоволствие, че децата ще скучаят с тях или че няма да докарат издайническа сълза в окото на по-сантименталния родител. Краят за Бони и нейните играчки е щастлив: устройствата остаряват и биват заменени бързо, приятелите остават. Но предизвикателството пред Стантън, съавторът му Кени Харис и цялото студио е много по-голямо. И три десетилетия и пет серии по-късно въпросът е дали самите "Пиксар" не са изправени пред заплахата да овехтеят непоносимо и да бъдат изхвърлени на тавана?
YouTube
